Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
— Винаги си бил непопулярен — каза Лилиан, — и основанията са отвъд всеки конкретен случай. Това е твоето непоклатимо, непоправимо поведение. Хората, които ще те съдят, знаят какво си мислиш. Точно затова ще те стъпчат, въпреки че биха оставили друг да се измъкне.
— Нищо подобно. Не мисля, че знаят какво мисля. Точно за това трябва да ги уведомя утре.
— Освен ако не им покажеш, че си готов да отстъпиш и да им сътрудничиш, няма да имаш шанс. С теб се работеше твърде трудно.
— Напротив, работеше се прекалено лесно.
— Но ако те вкарат в затвора — каза майка му — какво ще стане със семейството ти? Помисли ли за това?
— Не. Не помислих.
— Помисли ли за позора, който ще ни навлечеш?
— Майко, разбираш ли за какво става въпрос в този случай?
— Не, не разбирам и не искам да разбирам. Всичко е мръсен бизнес и мръсна политика. Целият бизнес е просто мръсна политика, а цялата политика е просто мръсен бизнес. Никога не съм искала да разбирам едното или другото. Не ме интересува кой е прав и кой не е, но мисля, че човек трябва да мисли за семейството си. Не знаеш ли какво ще ни причини това?
— Не, майко, нито знам, нито ме интересува.
Майка му го погледна втрещено.
— Мисля, че всички постъпвате доста провинциално — изведнъж каза Филип. — Май никой тук не се интересува от по-широките, социални аспекти на случая. Не съм съгласен с теб, Лилиан. Не виждам защо твърдиш, че някой играе мръсно с Хенри и че той е прав. Мисля, че е изцяло виновен. Майко, мога да ти обясня всичко много просто. Няма нищо необичайно, съдилищата са пълни с подобни дела. Бизнесмените се възползват от извънредното положение в страната, за да изкарват пари. Нарушават законите, които защитават общественото благоденствие — заради личната си печалба. Те са спекуланти на черния пазар, които забогатяват, като лишават с измама бедните от справедливия им дял във време на отчаян недостиг. Следват безмилостна, алчна, антисоциална политика, основана единствено на обикновена, себична алчност. Няма нужда да се преструваме, всички го знаем — и мисля, че е достойно за презрение.
Той говореше нехайно, надменно, сякаш обясняваше очевидното на група младежи; тонът му издаваше увереността на човек, който знае, че моралните основания за твърденията му не могат да бъдат поставяни под въпрос.
Риърдън седеше и го гледаше, сякаш изучаваше обект, който вижда за пръв път. Някъде дълбоко в съзнанието му, като непрекъснато, леко, неумолимо пулсиране, звучеше един мъжки глас, който казваше: С какво право? По кой кодекс? По кой стандарт?
— Филип — каза той, без да повишава глас, — кажи още нещо такова, и ще се озовеш на улицата веднага, с костюма, който е на гърба ти, със стотинките, които са в джоба ти, и нищо друго.
Не чу отговор, не чу звук, не долови движение. Забеляза, че вцепенението на тримата пред него не съдържаше учудване. Шокираният израз по лицата им не беше шокът на хора, които са станали свидетели на внезапна експлозия на бомба, а на хора, които знаят, че са си играли със запален фитил. Нямаше викове, протести, въпроси — знаеха, че наистина го мисли и разбираха напълно последствията. Някакво неясно чувство, от което му се повдигаше, му подсказваше, че са го знаели много преди него.
— Ти… не би изхвърлил собствения си брат на улицата, нали? — каза майка му накрая. Това не беше въпрос, а молба.
— Напротив.
— Но той е твой брат… Това нищо ли не значи за теб?
— Не.
— Може би прекалява понякога, но това са просто приказки, просто модерно дърдорене, не знае какво казва.
— Тогава да се научи.
— Не бъди груб с него… той е по-млад от теб и… по-слаб. Той… Хенри, не ме гледай така! Никога не съм те виждала да гледаш така… Не бива да го плашиш. Знаеш, че има нужда от теб.
— А той знае ли го?
— Не можеш да се отнасяш грубо с човек, който има нужда от теб, ще те гризе съвестта през целия ти живот.
— Няма.
— Трябва да бъдеш мил, Хенри.
— Не съм.
— Трябва да имаш милост.
— Нямам.
— Добрият човек знае как да прощава.
— Аз не знам.
— Не искаш да мисля, че си себичен.
— Искам.
Очите на Филип се стрелкаха от единия към другия. Изглеждаше като човек, който се е чувствал сигурен, защото стои върху гранит, а изведнъж е открил, че това е тънък лед, който се разпуква около него.
— Но аз… — опита се да каже нещо той и спря, гласът му звучеше като стъпки, които опитват леда. — Но аз нямам ли свободата да се изкажа?