Тайната на мъртвите
- Автор: Харпер Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Тайната на мъртвите». Краткое содержание книги:
В една вила на черногорското крайбрежие Аби Кормак става свидетел на бруталното убийство на нейния любовник, дипломата Майкъл Ласкарис. Последното, което помни, е насоченият срещу нея пистолет.
Докато Аби се опитва да сглоби последните няколко месеца от живота на Майкъл, за да стигне до истината, тя бързо установява, че всъщност изобщо не го е познавала. Наяве излизат опасни познанства с престъпни лица от миналото и загадъчни следи.
Какво свързва златната огърлица с християнски монограм, подарена й от Майкъл, с ръкопис от IV век, намерен до двореца на Константин Велики, и новооткрит надпис в римските катакомби?
В хода на проучванията й става ясно, че някой иска да опази тайна, съществувала от векове. И че този някой няма да се спре пред нищо…
Аби се смъкна малко в седалката. Още не беше казала на Джесъп за ръкописа в Трир. Подходящият момент някак беше отминал.
— Е, и? Мислиш, че там е гробът на Константин?
Още почуквания по телефона.
— Тук пише, че е погребан в Константинопол. В черквата „Светите апостоли“. — Той свали телефона уморено. — Не знам.
Аби пусна радиото и впи поглед в пътя. Помисли си, че Джесъп я наблюдава, и изпита отвращение. Колкото и да е мил, все пак е шпионин, напомни си тя.
Парчето свърши. Заговори някакъв албански диджей, след това се чу американска реклама.
Радио КФОР — радиото, което го е грижа.
На север от Митровица движението по пътя намаля. Джесъп беше прибрал телефона си и гледаше навън през прозореца. Пътуваха през речна долина, зелените полета край коритото на реката отстъпваха на гъсто залесените хълмове и планините нататък.
Нещо привлече вниманието му.
— Знаците са различни — отбеляза той. — Сръбски?
— По тези места те имат държава в държавата. Мнозина приемат само сръбски пари.
Джесъп поклати невярващо глава.
— Цялата тази така наречена страна е по-малка от Съмърсет. Човек би си помислил, че ще е достатъчно малка и за тях, за да не се опитват да я парцелират наново.
— Те продължават да смятат, че са част от Сърбия. Ако Алиансът не беше завоювал тази територия, още щяха да са.
— Може би трябваше да помислят за това, преди да започнат да колят албанците.
— Да, може би.
Джесъп я погледна отстрани.
— В досието ти пише, че си идеалистка.
С ъгълчето на очите си тя видя железен кръст да се издига на хребета, който се извисяваше над пътя.
— О, това беше много отдавна.
Двамата потънаха в мълчание. Военен камион с германското знаме отмина в обратната посока. В огледалото Аби видя отегчените войници в каросерията, стиснали оръжията си.
— Не смяташ ли, че трябваше да поискаш подкрепление? — попита тя.
— Лондон преценява провинцията тук като доста спокойна.
— Ако нещата се объркат, няма да прострелят Лондон.
— Знам това. — Джесъп се взря с присвити очи в картата. — Мисля, че пътят е веднага след този завой.
Аби намали почти до ходом. Погледна в огледалото. Малък червен „Опел“ ги беше следвал известно време, но не го беше виждала през последните няколко километра.
— Това ли е?
Беше черен път с ивица трева по средата. Сливаше се толкова добре с околните поля, че можеше и да не го забележат, ако в единия ъгъл не се издигаше бяло параклисче с увехнал букет в основата му — свидетелство за нечия пътна трагедия.
Джесъп продължаваше да се взира в картата, сякаш се опитваше да изсмуче малко повече смисъл.
— Хайде да опитаме.
Коловозите по пътя бяха много дълбоки и Аби включи двойното предаване на тойотата, но през цялото време трябваше да полага усилия, за да не излезе от него.
Джесъп се наведе и надникна през предното стъкло.
— Как смяташ, тези следи пресни ли са?
Аби нямаше време да погледне. Черният път бе прекосил долината и сега започваше да се изкачва между дърветата по хълм. Почвата вече беше по-твърда, но наклонът и стърчащите тук-там скали представляваха нови усложнения. По склона се стичаха ручейчета и изчезваха в меката пръст. Под короните на дърветата денят се беше превърнал във вечерен здрач. Тя прехвърли гребена на хълма, взе един остър завой и така рязко спря, че едва не задави двигателя. Черен пикап беше спрян напряко на пътя, така че напълно го запушваше. Двама мъже в сини униформи и качулки на главите стояха до него, прегърнали по един АК-47.
— КФОР трябваше да се погрижи това да не се случва — отбеляза Джесъп. Беше извадил телефона си и трескаво натискаше по екрана. — Трябваше да осигурят свободното ни придвижване.
— Май някой не е получил паметната бележка. — Аби се изненада колко е спокойна. Колкото и налудничаво да звучеше, знаеше какво да прави в подобни случаи — в миналото беше преживяла десетки. Обстановката се сменяше, но актьорите — никога: мъже с оръжия и пикапи.
Тя бръкна в джоба за пакета цигари, после вдигна ръце така, че мъжете с автомати да ги виждат. Единият се приближи; другият остана при пикапа, насочил оръжието към радиатора на ленд крузъра.
Първият се изравни с тях и й направи знак с ръка да свали прозореца. Черни очи я огледаха през кръглите отвори за очите на качулката. Изглеждаше изненадан, че жената шофира.