Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Затова нека се върнем към мистър Тъпман; искаме само да добавим, че няколко минути преди дванадесет същата онази нощ славните герои от Дингли Дел и Мъгълтън били чути да пеят прочувствено и с много жар тази прекрасна и патетична национална песен:
Глава осма
Спокойното уединение в Дингли Дел, присъствието на толкова много представителки на прекрасния пол и проявените от тях грижи и внимание към него — всичко това благоприятствуваше за растежа и процъфтяването на онези нежни чувства, що природата бе вдъхнала дълбоко в гърдите на мистър Трейси Тъпман и, изглежда, сега те бяха предопределени да се спрат върху една-единствена обаятелна личност. Младите момичета бяха хубавички, тяхното държане — приветливо, техният нрав — безукорен; но у неомъжената лелка имаше едно достойнство в осанката, едно „не ме задявайте“ в походката, едно величие в погледа, за което на своите години племенничките не можеха и да мечтаят, и то я отличаваше от всички жени, що мистър Тъпман бе нявга виждал дотогава. А беше ясно: имаше нещо сродно в самата същност на двамата, нещо близко в техните души, нещо тайнствено, свързващо техните сърца. Нейното име дойде първо на неговите устни, когато той лежеше ранен на тревата; и нейният истеричен смях бе първият звук, достигнал до ушите му, когато го водеха към къщата. Ала дали нейното вълнение беше плод само на една мила женска впечатлителност и би се изявило при всеки друг подобен случай, или пък бе изблик на много по-горещи и страстни чувства, които той от всички мъже на този свят единствен бе в състояние да пробуди? Това бяха съмненията, що терзаеха мозъка му, докато лежеше проснат върху софата: това бяха съмненията, що трябваше да разясни — реши той твърдо — веднъж завинаги.
Беше привечер. Изабела и Емили бяха излезли да се поразходят с мистър Тръдл; глухата стара дама беше заспала в креслото си; хъркането на шишкавото момче долиташе неясно и монотонно от отдалечената кухня; хубавките прислужнички се маеха край западните врати, като вкусваха очарованието на вечерния час и удоволствието от задевките на някои от недодяланите мъжаги, работещи във фермата; а те двамата си седяха — двойка трепетни души, — без никой да го е грижа за тях, без и тях да ги е грижа за някого, потънали в своите си блянове; седяха си те накратко казано, като чифт грижовно сдиплени меки кожени ръкавици, вглъбени само един в друг.
— Ах, забравих цветята си — проговори лелката стара мома.
— Полейте ги сега — отвърна мистър Тъпман с насърчителен тон.
— Може да се простудите на вечерния хлад — забеляза с нежност лелката стара мома.
— Не, не — настоя мистър Тъпман и стана, — това ще ме разведри. Позволете ми да ви придружа.
Дамата се поспря да оправи раменната превръзка, в която бе поставена лявата ръка на „младежа“, и придържайки го за десния лакът, го поведе към градината.
В дъното имаше беседка, цялата в орлови нокти, жасмин и пълзяща зеленина — един от онези приятни кътове, които човечните хора издигат за убежище на паяците.
Лелката стара мома взе голяма, оставена в ъгъла лейка и се канеше да излезе от беседката; мистър Тъпман я задържа и притегли да седне до него.
— Мис Уордл! — рече той.
Лелката стара мома тъй се разтрепери, че мъничките камъчета, попаднали случайно в голяма лейка, затракаха като детска дрънкалка.
— Мис Уордл — рече мистър Тъпман, — вие сте ангел.
— Мистър Тъпман! — ахна Рейчъл и почервеня като самата лейка.
— О, да — продължи красноречивият пикуикист, — за мене това е самата истина.
— На всички жени се казва, че са ангели — промълви закачливо дамата.
— Тогава какво може да сте вие? С какво бих могъл да ви сравня, без да сметнете това за дързост? — отвърна мистър Тъпман. — Къде другаде се е виждала жена като вас? Къде другаде бих могъл да се надявам да намеря такова рядко съчетание на добродетел и красота? Къде другаде бих могъл да търся… О! — Тук мистър Тъпман замълча и притисна ръката, здраво хванала дръжката на щастливата лейка.