Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Дамата извърна глава.
— Мъжете са тъй лъжовни — тихо прошепна тя.
— Да, лъжовни са! — възкликна мистър Тъпман. Ала не всички. Има поне едно същество, което винаги ще си остане вярно — едно същество, което с готовност би посветило цялото си битие за вашето щастие — което живее само чрез вашите очи — което диша само чрез вашата усмивка — което само заради вас носи тежестта на самия живот.
— Може ли да се намери такъв човек?… — промълви дамата.
— Може да се намери, разбира се — прекъсна я жаркият мистър Тъпман. — Той вече е намерен. Той е тук, мис Уордл. — И преди дамата да разбере неговото намерение, мистър Тъпман падна на колене в нозете й.
— Мистър Тъпман, станете — каза Рейчъл.
— Никога! — беше мъжественият отговор. — О, Рейчъл! — Той сграбчи неподвижната й ръка и я притисна до устните си, а лейката падна на земята. — О, Рейчъл! Кажете, че ме любите.
— Мистър Тъпман — каза лелката стара мома, като обърна глава встрани, — едва ли бих могла да изрека тия думи; но… но… вие не сте ми напълно безразличен.
Щом чу това признание, мистър Тъпман пристъпи към изпълнение на онова, към което го подтикваха неговите пламенни чувства — което, доколкото знаем (а ние сме слабо запознати с тези въпроси), хората винаги вършат при подобни обстоятелства. Той скочи на крака, обви ръка около шията на лелката стара мома и захвана да обсипва устните й с многобройни целувки, които тя, след като оказа съответната съпротива и борба, приемаше тъй търпеливо, че не бихме могли да кажем колко още такива мистър Тъпман би й дарил, ако дамата не се бе сепнала вече напълно непресторено и извика с уплаха в гласа:
— Мистър Тъпман, гледат ни! Видяха ни!
Мистър Тъпман обърна глава. Шишкавото момче бе застанало наблизо, съвсем неподвижно, широко отворените му кръгли очи бяха вперени в беседката, но лицето му беше лишено от всякакъв израз, който и най-вещият психолог могъл да определи като учудване, любопитство или което и да било друго познато чувство, що вълнува човешките гърди. Мистър Тъпман се загледа в шишкавото момче, а и шишкавото момче го зяпаше; и колкото повече мистър Тъпман наблюдаваше невероятно глуповатия образ на шишкото, толкова повече се убеждаваше, че той или не знаеше, или нищо не разбираше от току-що случилото се. Под влияние на това впечатление той го запита много строго:
— Какво търсите тука, сър?
— Вечерята е готова, сър — беше незабавният отговор.
— Сега ли дойдохте тука, сър? — запита мистър Тъпман и му хвърли изпитателен поглед.
— Сега — отвърна шишкавото момче.
Мистър Тъпман пак го изгледа подозрително; но нито очите му мигнаха, нито лицето му трепна.
Мистър Тъпман пое ръката на лелката стара мома и те тръгнаха към къщата: шишкавото момче вървеше след тях.
— Той нищо не знае за станалото — прошепна мистър Тъпман.
— Нищо — потвърди лелката стара мома.
Зад тях се чу звук като от неуспешно сподавено хихикане. Мистър Тъпман рязко се извърна. Не; не можеше да е шишкавото момче; ни следа от усмивка: лицето му издаваше само прехранване.
— Сигурно е бил дълбоко заспал — прошепна мистър Тъпман.
— Не се и съмнявам — отвърна лелката стара мома.
И двамата весело се засмяха.
Но мистър Тъпман се лъжеше. Този път шишкото по изключение не беше дълбоко заспал. Очите му се бяха отворили, широко отворили за всичко станало.
Вечерта премина без всякакъв опит за общ разговор. Старата дама отиде да си легне; Изабела Уордл изцяло се посвети на мистър Тръндл; неомъжената лелка съсредоточи вниманието си единствено върху мистър Тъпман; а мислите на Емили бяха, както изглежда, погълнати от нещо далечно — не бе изключено да кръжаха около отсъствуващия Снодграс.
Единадесет — дванадесет — един часът след полунощ, а господата още ги нямаше. Всички бяха в почуда. Да не би да са ги причакали и ограбили по пътя? Дали да разпратят хора с фенери по всички посоки, отдето биха могли вероятно да минат на връщане към дома? Или да… Но чуйте! Ето ги! Защо ли бяха закъснели толкова много? И някакъв непознат глас! Кой ли би могъл да бъде! Те всички се спуснаха към кухнята, гдето скитниците се бяха приютили, и веднага добиха повече от ясна представа за истинското положение на нещата.