Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
— Какво отвратително просташко име! — възкликна мисис Блимбър. — В крайна степен некласическо! Кое е това чудовище, дете?
— Какво чудовище? — изненада се Пол.
— Глаб — с огромно отвращение изрече мисис Блимбър.
— Вие сте много по-голямо чудовище от него — отвърна Пол.
— Какво! — ужасено извика докторът. — Ц-ц-ц-ц! Ах! Какво значи всичко това!
Пол страшно се изплаши, но въпреки това се яви в защита на отсъствуващия Глаб, макар и с разтреперан глас.
— Той е един много добър възрастен човек, мадам — заговори детето. — Возеше количката ми. Знае всичко за огромното море, за рибите там, за ужасните чудовища, които излизат от водата, за да се припичат на слънце, а когато ги изплашат, отново се гмуркат вътре с такъв шум и плясък, че се чуват цели мили наоколо. А има и такива животни — продължи Пол, погълнат напълно от разказа си, — не знам колко ярда дълги, а и името им съм забравил, но Флорънс го помни, които се преструват, че са изпаднали в беда и когато човек ги приближи да им помогне, те отварят огромните си челюсти и го нападат. Човек може само да се спаси — заяви Пол, проявявайки дързостта той да разяснява нещо на самия доктор, — като минава ту от едната, ту от другата им страна и тъй като те много бавно се извръщат, понеже са извънредно дълги и тромави, той със сигурност може да се измъкне. И въпреки че старият Глаб не може да ми отговори защо морето ме кара да мисля за покойната ми майка, нито пък знае за какво непрестанно говорят вълните, той добре е запознат с морето. И аз искам — промълви накрая детето, като оживлението му го напусна, лицето му внезапно помръкна и той изглеждаше напълно самотен сред тримата чужди хора — да разрешавате на стария Глаб да идва тук при мен, защото ми е много близък, а и аз също съм му близък.
— Ха! — изумено поклати глава докторът. — Това е лошо, но учението ще оправи всичко.
Той малко стреснато изрази мнението, че детето е странно и въпреки че лицето му бе съвсем различно от това на мисис Пипчин, докторът отправи към него същия поглед, с който обикновено го наблюдаваше тя.
— Разведи го из къщата, Корнелия — каза докторът, — и го запознай с новата обстановка. Вървете с младата дама, Домби.
Домби се подчини на думите, подаде ръка на неразгадаемата Корнелия и те тръгнаха заедно, като Домби крадешком я поглеждаше отстрани с плахо любопитство. Тя му изглеждаше толкова загадъчна поради очилата си с проблясващи стъкла, че той нямаше представа накъде гледа тя и съвсем не бе убеден, че изобщо има очи зад очилата.
Корнелия го заведе първо в класната стая, разположена в дъното на коридора, където се влизаше през две тапицирани врати, притъпяващи и заглушаващи гласовете на младите джентълмени. Там се намираха осем млади джентълмени, в различни фази на душевна угнетеност, задълбочени в работа и много сериозни на вид. Тутс, като най-старшия, разполагаше със самостоятелно бюро в ъгъла и седнал зад него, той се стори на Пол великолепен и безкрайно възрастен.
Мистър Фидър, бакалавърът по хуманитарните науки, седнал на друго малко бюро и отворил своя Вергилий, методично набиваше тази мелодия на четирима млади джентълмени. Двама от другите четирима души бяха подпрели чела и потънали в решаването на математически задачи. Друг един, на когото лицето от много плач приличаше на зацапан прозорец, се опитваше до обяд да се справи с безнадеждно голям брой стихове, а последният стоеше пред книгата си, каменно вцепенен и отчаян — състоянието му, изглежда, бе такова още от рано сутринта.
Появата на нов ученик не внесе оживление, както би могло да се очаква. Мистър Фидър, бакалавърът по хуманитарните науки, който имаше навика да си бръсне главата, за да му е прохладно, така че сега върху нея стърчеше само къса четина, му подаде костеливата си ръка и каза, че му е приятно да се запознае с него — на Пол би му било много приятно да му отвърне на свой ред със същото, ако бе в състояние да прояви известна искреност. След това, по нареждане на Корнелия, Пол се ръкува поред с четиримата джентълмени пред бюрото на мистър Фидър, после — с двамата джентълмени, решаващи трескаво задачи, сетне — с несмогващия да се справи с времето млад човек, целия изпоцапан с мастило, и накрая — с момчето, изпаднало в състояние на вцепенение, чиято ръка бе безжизнена и съвсем изстинала.
Тъй като Пол вече бе представен на Тутс, въпросният ученик по стар навик само се изкикоти и изсумтя, а после пак продължи да върши заниманието си, което го поглъщаше. Заниманието не беше тежко — поради това, че бе „преминал през всичко“ (в пряк и преносен смисъл) и цъфтежът му бе прекъснал твърде рано в живота му, Тутс се ползуваше с правото да следва свой курс на обучение, който се състоеше главно в това да пише дълги писма до себе си от известни личности, адресирани по следния начин: „П. Тутс, Ескуайър, Брайтън, Съсекс“ и грижливо да ги съхранява в бюрото си.