Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
— Ти ще спиш в моята стая, нали? — попита със сериозно изражение едно момче, чиято твърда яка притискаше силно ушите му.
— Вие мистър Бригс ли сте? — осведоми се Пол.
— Тозър — отвърна младият джентълмен.
Пол отговори утвърдително, а Тозър посочи към вкаменилото се момче и каза, че то е Бригс. Пол бе вече разбрал със сигурност, че то е или Бригс, или Тозър, макар че не знаеше по какъв начин това му бе станало ясно.
— Добре ли си със здравето? — попита Тозър.
Пол отговори, че не е добре. Тозър отвърна, че и той смятал същото, като съдел по външния му вид, и изрази съжалението си, защото не трябвало да бъде така. След това той му зададе въпроса дали щял да започне с Корнелия. Когато Пол му отвърна утвърдително, от всички млади джентълмени (с изключение на Бригс) се изтръгна тих стон.
Той се заглуши от звъна на гонга, отново много яростно закънтял, след което всички се отправиха към трапезарията. Пак изключение правеше вкаменилото се момче Бригс, което продължаваше да седи на същото място, без да мърда. Пол забеляза, че на Бригс му бе занесено парче хляб, изискано сервирано в чинийка със салфетка и сребърна вилица, поставена напреки отгоре.
Доктор Блимбър вече бе заел мястото си в трапезарията начело на масата, като мис Блимбър и мисис Блимбър го обграждаха от двете му страни. Мистър Фидър, в черен фрак, седеше на другия край на масата. За Пол беше поставен стол до мис Блимбър, но когато той седна там и стана ясно, че масата достига едва до очите му, от кабинета на доктора се донесоха книги, които му подложиха отдолу и върху които занапред той винаги седеше — като си ги внасяше и изнасяше подобно малко слонче с голям кош.
Докторът изрече молитвата и обедът започна. Поднесена беше вкусна супа, а също така печено и варено месо, зеленчуци, пай и сирене. Пред всеки млад джентълмен бе поставена тежка сребърна лъжица и салфетка. Сервирането внушаваше тържественост и изисканост. Особено се открояваше икономът, облечен в син жакет с лъскави копчета, който с изтънченото си наливане придаваше на бирата аромат на вино.
Само доктор Блимбър, мисис Блимбър и мис Блимбър разговаряха от време на време, а останалите се обаждаха единствено когато се обръщаха към тях. Веднага щом вниманието на младите джентълмени се освобождаваше от манипулацията с ножовете, вилиците и лъжиците, под въздействието на непреодолима притегателна сила погледите им се насочваха към доктор Блимбър, мисис Блимбър или мис Блимбър и оставаха смирено приковани в тях. Тутс сякаш бе единственият, който правеше изключение. Той седеше до мистър Фидър от страната на Пол и непрекъснато надничаше ту отзад, ту отпред, за да зърне Пол, скрит от седналите помежду им момчета.
Само веднъж по време на обеда възникна въпрос, засягащ младите хора. Това се случи, когато бе дошъл редът на сиренето и докторът, изпил чаша вино, се поизкашля един-два пъти и заяви:
— Удивително е, мистър Фидър, че римляните…
При споменаването на този ужасен народ, техен неумолим враг, всички млади джентълмени отправиха поглед към доктора в израз на най-дълбок интерес. Един от групата, който в този момент се случи да пие и през стъклото на чашата съзря свирепия поглед на доктора, насочен към него, така внезапно прекъсна пиенето си, че се задави и по този начин пресече речта на доктор Блимбър.
— Удивително е, мистър Фидър — отново тържествено заговори докторът, — че римляните по време на тези великолепни и обилни пиршества в епохата на императорите, когато разкошът е достигал размери, непознати дотогава и след това, и когато цели провинции са били опустошавани, за да се предоставят средства за един императорски пир…
В този миг нарушителят на реда, който се напъваше и напрягаше в напразно очакване да дойде краят на изречението, неудържимо се закашля.
— Джонсън — укорително му прошепна мистър Фидър, — пийнете вода.
С много сурово изражение докторът направи пауза, докато донесат водата, а след това продължи:
— И когато, мистър Фидър…
Но мистър Фидър, който виждаше, че Джонсън отново се закашля и който добре знаеше, че в присъствието на младите джентълмени докторът никога няма да сложи точка на изречението, докато не изрази цялата си мисъл докрай, не можеше да откъсне очи от Джонсън, поради което докторът видя, че той не го гледа и съответно спря.