Джейк Ренсъм и виещият сфинкс
- Автор: Роллинс Джеймс
- Серия: Джейк Ренсъм #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978–954–655–313–3
- Переводчик: Милко Стоименов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Джейк Ренсъм и виещият сфинкс». Краткое содержание книги:
Та аз не знам нищо за това пророчество!
Джейк се вгледа в йероглифите, затворени в елипсовидната рамка. Преведе си наум буквите, общо осем на брой, записани на два реда.
Той поклати глава. Написаното потвърждаваше думите на Шадуф. Пророчеството на Лупи Пини. Но то не означаваше нищо за него. Понечи да се обърне, когато забеляза, че всички йероглифни фигури — лъв, пъдпъдък, тръстика — са обърнати наляво. Това прикова вниманието му. Огледа ги по-внимателно и се почеса по главата. Посоката, в която бяха обърнати изображенията, обикновено указваше начина, по който да бъдат прочетени. Този принцип обаче се променяше с времето. В епохата на Новото царство египтяните разчитали йероглифите от горе на долу, но по време на Старото царство правели точно обратното.
Ако това пророчество наистина е било издълбано в скалата още преди векове, може би името трябваше да се прочете отдолу нагоре. Той обърна наум реда на буквите.
Джейк произнесе името с разтреперан глас:
— Пини Лупи.
Марика сбърчи чело, доловила нарастващата му болка.
— Какво?
Той задиша тежко, сякаш в дробовете му не бе останала нито глътка въздух.
— Не са прочели правилно името. Древноегипетската азбука не е имала букви за звуците Е и О. Затова съвременните египтолози често заменят тези букви с йероглифите за И и У.
— Не разбирам — каза Пиндор. — Какво означава това?
Всичко!
Джейк замени наум сгрешените букви с правилните — превърна И в Е, а У в О, и получи:
След като приключи, прошепна името на пророка, изписал тези слова:
— Пене Лопе.
Сега разбра защо йероглифите го бяха поразили толкова дълбоко, бяха му въздействали така емоционално. Това нямаше нищо общо с Кейди. Откакто се помнеше, обичаше да се рови в стари дневници на археологически разкопки, водени от майка му и изпълнени с рисунки, скици и илюстрации. Подсъзнателно бе разпознал стила й, начина й на рисуване, на писане. На разума му бе необходимо доста повече време, за да осмисли видяното.
— П-п-пенелопе — заекна Джейк, — е името на майка ми. Тя е написала това послание.
Нямаше сили да погледне смаяните им лица, затова обърна поглед към бурята. Над пустинята се бе спуснала същинската нощ. В мрака проблясваха мълнии, които заслепяваха като светкавица на фотоапарат, прорязваха бурята и чезнеха в нея.
Джейк се загледа в дивия танц на светкавиците, озаряващи дълбините на пясъчната вихрушка. За миг дълбоко в сърцето на бурята се появиха призрачните очертания на кули и сгради.
Анкх Тави.
Знаеше, че трябва да достигне този изгубен град.
Не заради свободата или заради отмъщението.
А защото такова бе желанието на майка му.
27.
Ключът на времето
— Трябва да тръгна сам — заяви Джейк.
Всички бяха застанали на петдесетина крачки от пясъчната вихрушка. Проблясваха светкавици и осветяваха нощта, а поривите на вятъра сякаш ги удряха с безброй камшици от песъчинки. Бяха нахлупили качулките на наметалата си и се бяха обърнали с гръб към бурята, за да защитят очите и кожата си.
— Не можеш да преодолееш сам тези ветрове — възрази Марика.
Джейк вдигна джобния часовник.
— Не сме сигурни дали това ще ни осигури безпрепятствено преминаване.
— Би трябвало — каза Шадуф. — Искам да опитам. Аз съм стар. А ти си млад.
Джейк поклати глава. Това бе часовникът на неговия баща. Той бе единственият оцелял представител на семейство Ренсъм и негов дълг бе да опита. Според легендата тази буря била предизвикана от майка му. От него зависеше дали ще успее да я спре, или не. Джейк тръгна, преди още някой да възрази. Марика понечи да го последва, но бързо проумя, че това е лудост, и спря.
— Внимавай! — извика тя.
Джейк се обърна, усети, че в тази една-единствена дума, изразяваща загриженост, Марика е вложила цялото си сърце, прочете нещо още по-дълбоко, нещо, което му даде сили да й обърне гръб и да поеме към бурята.
Не можеше да се провали.
Закрачи по опустошените от вятъра покрайнини на пустинята, които завършваха току пред стената от пясъчни вихри. Едва бе изминал десетина крачки, когато Политор извика: