Освобождението на Атлантида

Реакцията й към пристигането на Джъстис бе проста и радостна, което я изплаши повече, отколкото биха я стреснали змиите, които преди малко обсъждаха. Тялото и сърцето й копнееха за него, също както цвете за слънцето. Как бе успял така лесно да премине през защитите й?

Внезапно силното му тяло се допря до гърба й и той обви ръце около нея.

- Дори и след всичко, което преживя по моя вина, продължаваш да се бориш за мен, ми амара. С нищо не съм те заслужил, но никога няма да те пусна да си отидеш - прошепна в ухото й.

Тя се скова и се опита да се отдръпне от него, защото примитивното собственическо отношение, което налагаше върху нея активира всичките й аларми, но ръцете му бяха като стомана и я държаха на място, притисната към топлината на стегнатото му тяло. Опитът да се бори с него би коствал достойнството й, а и нямаше да успокои Конлан и Вен, които гледаха към Джъстис със смесица от радост и предпазлива резервираност.

Тя познаваше Джъстис, познаваше го по-добре, отколкото някога бе познавала друг, макар че се срещнаха съвсем скоро. Бе живяла с неговото присъствие в продължение на години. С помощта на виденията си бе успяла да прозре ужасния му и самотен живот. Нямаше да навреди на никого, ако го накараше да повярва, че е изцяло на негова страна и че не се страхува от него.

Всъщност не бе съвсем сигурна дали наистина не е така. Ако биха могли да използват Звездата на Артемида...

- Това е. Трябва да използваме Звездата - избухна тя. - Може да му помогне. Видях го във видението си.

Конлан и Вен си размениха няколко погледа и тя долови скептицизма им.

- Не ми вярвате.

Конлан поклати глава:

- Не е толкова лесно. Въпреки че съществуват предания, според които Звездата може да излекува разрушен ум, независимо дали от битка, нараняване или болест, никой от нас не знае дали тези истории са истина. Звездата е част от седем скъпоценни камъка, разпръснати по цялата земя преди Катаклизма. Само два от тези камъка се завърнаха при нас, и то се случи наскоро.

- Нямаме идея къде биха могли да се намират - добави Вен. - И въпреки, че има реален шанс да си права за Звездата, част от историята ти е невъзможна! Нерей не може да е имал жена.

- Знам, знам. Жрец, обет за безбрачие - отвърна им тя и завъртя очи. - Времената се променят. Вие сами признахте, че не знаете къде е Звездата. Не може ли жрец на Посейдон да се е оженил и вие просто да не знаете за това? Лиам ми каза, че Нерей е живял преди осем милиона години. Не мисля, че преди толкова години са могли да запечатат щастливата двойка на снимка, нали така?

Джъстис най-накрая отпусна прегръдката си, този път Кийли успя внимателно да се измъкне от него и започна да се разхожда, докато размишляваше на глас.

- Както и да е. Не е само Звездата на Артемида. Трябва да намерите всички скъпоценни камъни, за да може Атлантида да се въздигне. Разбира се, ако искате това да се случи. Между другото, под кой океан се намираме? На каква дълбочина сме? Защо подводниците не са ни засекли? Или военноморски самолети, или сателитните изображения?

Тя погледна към Джъстис, но той не срещна погледа й, защото се взираше в свитите си юмруци, сякаш в момента водеше поредната вътрешна битка. Само се надяваше той да продължава да побеждава, защото не знаеше какво ще се случи, ако нереидът успее да поеме контрола. Най-вече, след като Джъстис носеше меча си, прибран в ножницата на гърба му Нереид на свобода, при това въоръжен.

Нищо добро нямаше да излезе от това.

Сякаш чул мислите й, Джъстис й се усмихна за кратко в опит да я успокои. Опитваше се да й каже, че печели битката, а за да му покаже подкрепата и вярата си в него, тя му отвърна с една сияйна усмивка.

Никак не й беше трудно да му се усмихне, без значение от обстоятелствата. Бе толкова красив, че изпитваше болка, докато го гледаше, дори и облечен така просто с бяла блуза и черни панталони. Изглеждаше сякаш му е писано да носи царствени роби или да бъде изваян от мрамор и поставен на пиедестал. Позволи си да прекара няколко минути, загледана в него, изпивайки го с очи.