Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
— И му хрумнала блестящата идея да се отбие у Хенри, за да го изплаши — вмъкна Франсис, докато си наливаше още едно питие.
— Бях бесен заради това — прекъсна го Хенри. — Постъпката си остава долна, дори и нищо да не се бе случило. Знаеше къде стои резервният ключ, така че просто си отворил и влязъл.
— Дори и тогава можеше да не се случи нищо. Просто ужасяващо стечение на обстоятелствата. Ако се бяхме отбили някъде, за да се отървем от дрехите, ако бяхме дошли тук или у близнаците, ако Бъни не беше заспал…
— Бил е заспал?
— Да, защото иначе щеше да му омръзне да чака и щеше да си тръгне — каза Хенри. — Добрахме се до Хампдън едва в шест сутринта. Беше цяло чудо, че успяхме из всичките тези поля и сред непрогледната тъмнина да открием колата… Но беше наистина много глупаво да шофираме до северен Хампдън в окървавените дрехи. Можеше да ни спре полицията, можехме да претърпим катастрофа. Но аз не се чувствах добре, мисълта ми не беше бистра и предполагам, че по инстинкт съм подкарал към жилището ми.
— Той си тръгна от стаята ми към полунощ.
— Значи е бил сам в апартамента ми от дванадесет и половина до шест сутринта. Патологът е определил часа на смъртта между един и четири. Това е една от малкото добри карти, които съдбата ни раздаде. Бъни не е бил с нас, но щеше да види зор, докато докаже, че не е било така. За съжаление, това не е карта, която можем да изиграем, освен ако положението не стане много напечено — той сви рамене. — Само ако беше оставил включена лампата!
— Но не, това трябвало да бъде голяма изненада. Да изскочи насреща ни от тъмното.
— Влязохме, включихме осветлението и вече нямаше връщане назад. Той се събуди на мига. А ние бяхме…
— … облечени в бяло и окървавени, сякаш излизахме от разказ на Едгар Алън По — мрачно продължи Франсис.
— Господи, а той какво направи?
— Ти как мислиш? Изплашихме го почти до смърт.
— Падаше му се — каза Хенри.
— Разкажи му за сладоледа.
— Вярно, това беше последната капка — ядно продължи Хенри. — Извадил кутия със сладолед, за да си хапва, докато ни чака — разбираш ли, не може да си направи труда да вземе купичка, а и нали трябва да погълне цялата кутия. Но заспал, а сладоледът се разтопил, разтекъл се върху него, по стола и по хубавия ми персийски килим. Килимът си беше истинска антика, но от химическото чистене казаха, че нищо не могли да направят. Върнаха го раздърпан. И столът ми — пресегна се за цигара. — Бъни почна да вие като банши108, когато ни видя…
— … Не можеше да спре — продължи Франсис. — Не забравяй, че беше шест сутринта, съседите спяха… — поклати глава. — Спомням си как Чарлс се приближи към него, опита се да го вразуми, но Бъни продължаваше да крещи. След минута-две…
— Бяха изминали едва няколко секунди — вметна Хенри.
— … След минута Камила грабна един кристален пепелник, метна го и го удари право в гърдите.
— Ударът не беше силен — замисли се Хенри, — но беше нанесен в подходящия момент. Той млъкна веднага и я зяпна, казах му „Бъни, млъквай. Ще събудиш съседите. По пътя за вкъщи ударихме елен.“
— И тогава — каза Франсис, — той избърса чело, завъртя очи и мина през всичките глупости, които обикновено говори — как ме изплашихте, бе хора, сигурно съм задрямал и т.н., и т.н.…
— А ние четиримата си седяхме в кървавите чаршафи, лампите — запалени, пердета няма, всеки минаващ по улицата можеше да ни види. Говореше толкова силно, светлините бяха толкова ярки, а аз щях да припадна от изтощение и ужас, и не можех да направя нищо, освен да стоя и да го гледам. За Бога, та ние бяхме покрити с кръвта на онзи човек, бяхме оставили следи из цялата къща, слънцето изгряваше и на всичкото отгоре — Бъни. Изобщо не можех да измисля какво да направя. Тогава Камила доста благоразумно изгаси лампите и осъзнах изведнъж, че независимо от впечатлението, което щяхме да създадем и независимо от присъствието на странични хора в къщата, без да губим нито минута повече трябваше да махнем дрехите си и да се измием.
— На практика се наложи да разкъсам чаршафа — каза Франсис. — Кръвта се бе спекла и платът беше залепнал по мен. Хенри и другите бяха вече в банята, когато успях да го направя. Навсякъде хвърчаха пръски вода, стените на ваната бяха почервенели, а по плочките се стичаха ръждиви струйки. Беше пълен кошмар.
— Не мога да ти опиша какво злощастно стечение на обстоятелствата беше присъствието на Бъни през онази вечер — поклати глава Хенри. — Но дявол го взел, не можехме просто да седим и да чакаме да си тръгне. Навсякъде имаше кръв, съседите скоро щяха да станат, а единственото, което си мислех, бе, че полицията всеки момент ще задумка по вратата…