Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
— Шегуваш се, нали — каза сухо Хенри.
— Не можете ли да им кажете, че не знаете какво се е случило? Че сте го намерили да лежи в гората? Или… не знам какво — че сте го ударили с колата, че се е изпречил на пътя ви, не знам?
— Това би било голяма глупост — поде Хенри. — Беше злощастен инцидент и наистина съжалявам, че се случи, но честно казано, не разбирам как ще удовлетворим интересите на данъкоплатците, или моите, като прекарам шестдесет или седемдесет години във върмонтски затвор.
— Но нали е било нещастен случай. Самият ти го каза.
Хенри вдигна рамене.
— Ако бяхте отишли право в полицията, можехте да се измъкнете с някакво по-леко обвинение. А може би изобщо нищо нямаше да се случи.
— Може би не — съгласи се Хенри. — Но не забравяй, че тук е Върмонт.
— Каква разлика има, по дяволите?
— За нещастие, има огромна разлика. Ако се стигнеше до процес, делото щеше да се гледа тук. И ако смея да допълня, съдебните заседатели няма да са ни равни.
— Какво искаш да кажеш?
— Можеш да говориш каквото си щеш, но не можеш да ме убедиш, че съдебни заседатели, избрани измежду нисшите прослойки на Върмонт, биха изпитали и най-малкото съчувствие към четирима колежани, съдени за убийството на един от техните съседи.
— От години хората в Хампдън се надяват да се случи нещо такова — намеси се Франсис, палейки нова цигара от фаса на старата. — Нямаше да се измъкнем с обвинение по-малко от предумишлено убийство. Щяхме да сме големи късметлии, ако отървяхме електрическия стол.
— Представи си как щеше да изглежда отстрани — каза Хенри. — Всички сме млади, добре образовани, доста заможни и — може би най-важното от всичко — не сме от Върмонт. Предполагам, че всеки безпристрастен съдия би проявил снизхождение към младостта, фактът, че е било нещастен случай и т.н., но…
— Четири богати колежанчета? — намеси се Франсис. — Пияни? Друсани? Нахлули незаконно в земите на човека, посред нощ?
— Били сте на негова земя?
— Ами очевидно — продължи Хенри. — Във вестниците пише, че там са намерили тялото.
Не бях живял достатъчно дълго във Върмонт, но знам какво би си помислил за това всеки истински жител на щата. Да влезеш незаконно в нечий имот бе равносилно на това да нахлуеш с взлом в дома му.
— Господи! — възкликнах.
— И това не е всичко — каза Франсис. — За Бога, та ние бяхме облечени в чаршафи. Босоноги. Пропити с кръв. Вонящи на алкохол. Представяш ли си да бяхме се завлекли в офиса на шерифа и да бяхме опитали да му обясним това?
— Не че бяхме в състояние да обясняваме — вмъкна замислено Хенри. — Наистина. Чудя се дали разбираш състоянието, в което се намирахме. Едва час преди това бяхме наистина извън себе си. Вероятно се изискват нечовешки усилия да загубиш напълно себе си, но изобщо не може да се сравнява с мъките, които трябва да положиш, за да се върнеш.
— Определено не беше лесно — не може с прищракването на някакъв механизъм да се върнем към старата си същност — дообясни Франсис. — Повярвай ми. Със същия успех можеха да ни подложат на електрошокова терапия.
— Нямам ни най-малка представа как сме се добрали до дома, без да ни видят — каза Хенри.
— И по никакъв начин нямаше да сме в състояние да скалъпим достоверна история от всичко това. Боже Господи, минаха седмици преди да дойда на себе си. Камила дори не бе в състояние да говори три дни.
Побиха ме студени тръпки, когато си спомних как Камила, с увит около гърлото си червен шал, не можеше да говори. Казаха, че е ларингит.
— Да, това беше много странно — продължи Хенри. — Можеше да мисли ясно, но думите не излизаха от устата й. Сякаш беше получила удар. Френският й от гимназията бе първият език, на който проговори отново, далеч преди английския и гръцкия. Бебешки думи. Помня как седях до леглото й и я слушах да брои до десет, гледах я как сочи към le fenêtre, la chaise105…
Франсис се изсмя.
— Беше толкова смешна. Когато я попитах как се чувства, ми отговори „Je me sens comme Hélène Keller, mon vieux.106“
— Отиде ли на лекар?
— Шегуваш ли се?
— Ами ако изобщо не се беше оправила?
— Същото се случи с всички нас — каза Хенри. — Но повече или по-малко изчезна след няколко часа.
— Не си могъл да говориш?
— Изпохапани и изподрани? — поде Франсис. — Неми и полупобъркани? Полудели? Ако се бяхме появили в полицията, щяха да ни припишат всяко неразрешено убийство в Нова Англия от последните пет години — престори се, че държи вестник. — „Умопомрачени хипита, обвинени за жестоко убийство в провинцията“, „Старият Ейб Едикойси жертва на ритуално жертвоприношение.“