Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
Аз също си налях още една чаша. Седяхме още около минута, без да говорим.
— Хенри. Господи!
Той ме погледна учудено.
— Наистина беше по-разтърсващо, отколкото можеш да си представиш. Веднъж с колата ударих елен. Беше красиво създание и да го гледаш как се бори, как кръвта му изтича навсякъде, как се опитва да помръдне счупените си крака… А това бе далеч по-ужасяващо, но поне си мислех, че всичко бе приключило. Изобщо не съм си представял, че отново ще чуя нещо за случая — той отпи от скоча. — За съжаление, това не бе краят. Бъни се погрижи да не бъде.
— Какво искаш да кажеш?
— Нали го видя тази сутрин. Почти ни е подлудил. Просто съм на края на силите си.
Разнесе се звук от завъртане на ключ в ключалката. Хенри вдигна чашата си и изпи остатъка на една дълга глътка.
— Това е Франсис — каза той и включи централното осветление.
Глава пета
Светлината ни заля и владенията на тъмнината се свиха до познатите, всекидневни граници на помещението — разхвърляното бюро, ниския и изтърбушен диван, прашните завеси с модерна кройка, с които Франсис се бе сдобил след една от декоративните чистки на майка му. Сякаш бях включил осветлението след дълъг и лош сън. Примигнах и с успокоение открих, че вратите и прозорците си бяха на местата, и че в тъмнината мебелите не се бяха преподредили благодарение на някаква диаболична сила.
Дръжката се завъртя. Франсис влезе от тъмния коридор. Дишаше тежко и унило издърпваше върховете на едната си ръкавица.
— Господи, Хенри, каква нощ.
Бях извън полезрението му. Хенри ме погледна и се изкашля тактично. Франсис се обърна рязко.
Мислех, че го гледам спокойно и непринудено, но явно не беше така. Предполагам, че всичко е било изписано по лицето ми.
Дълго време ме гледа втренчено, свалената наполовина ръкавица висеше отпусната от ръката му.
— О, не — каза той накрая без да отмества очи от мен. — Хенри! Кажи, че не си го сторил.
— Боя се, че съм — каза Хенри.
Франсис стисна силно очи, после ги отвори. Беше бял като платно, бледността му бе суха и прахообразна, като щрихи от креда върху груба хартия. За миг си помислих, че може да припадне.
— Всичко е наред — успокои го Хенри.
Франсис не помръдна.
— Наистина, Франсис — допълни леко раздразнено Хенри, — всичко е наред. Седни.
Франсис дишаше тежко. Прекоси стаята и се стовари в едно кресло, където започна да рови из джобовете си за цигари.
— Той знаеше — каза Хенри. — Нали ти казах.
Франсис вдигна очи към мен, незапалената цигара трепереше между върховете на пръстите му.
— Знаеше ли?
Не отговорих. За секунди ми мина през ума, че всичко бе някаква кошмарна и тъпа шега. Франсис прокара ръка по лицето си.
— Предполагам, че вече всички знаят. Дори не знам защо се чувствам зле от този факт.
Хенри бе влязъл в кухнята, за да вземе чаша. Наля малко скоч в нея и му я подаде с думите:
— Deprendi mis е rum est104.
За моя изненада Франсис се изсмя — лишено от всякакъв хумор изсумтяване.
— Господи — и отпи голяма глътка. — Какъв кошмар. Изобщо не мога да си представя какво си мислиш за нас, Ричард.
— Няма никакво значение — изрекох го без да се замисля, но в мига, когато думите излетяха, ме връхлетя усещането, че това бе истината. Наистина нямаше толкова голямо значение, поне не в традиционния смисъл — както би очаквал човек.
— Можем да кажем, че добре сме се насадили — каза Франсис, разтривайки очите си с палец и показалец. — Не знам какво ще правим с Бъни. Искаше ми се да го фрасна, докато стояхме на опашката за проклетия филм.
— Завел си го в Манчестър? — попита Хенри.
— Да, но хората са толкова любопитни, а и никога не знаеш кой може да седи зад теб, нали? Поне филмът да ставаше!
— Кой беше?
— Някаква тъпотия за ергенско парти. Просто искам да взема едно приспивателно и да си легна — изпи остатъка от скоча и си наля още един пръст. — Господи — обърна се той към мен, — държиш се толкова добре, въпреки тази история. Чувствам се ужасно заради всичко това.
Последва дълго мълчание.
Най-накрая казах:
— Какво ще правите?
Франсис въздъхна.
— Не възнамерявахме да правим нещо. Знам, че звучи доста зле, но какво можем да сторим?
Пораженческите нотки в гласа му едновременно ме ядосаха и обезпокоиха.
— Не знам. Защо, за Бога, не отидохте в полицията?