Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
Спомням си я много бегло. Чух нещо или някого зад себе си, извъртях се, едва не паднах, замахнах със свития юмрук на лявата, по-слабата си ръка — нещото бе голямо, неясно и жълто. Почувствах ужасна болка в кокалчетата и почти веднага нещо ми изкара дъха. Беше тъмно, разбираш ли, не виждах добре. Този път замахнах с дясната, вложих цялата си тежест, този път чух силно изпукване и писък.
Не сме наясно какво се случи след това. Камила беше доста пред нас, но Чарлс и Франсис бяха близо зад мен и бързо ме настигнаха. Ясно си спомням, че бях прав и ги гледах как си проправят път през храстите. Божичко, и сега ги виждам. В косите им бяха оплетени листа и спечена кал, дрехите им практически бяха на парцали. Стояха там, дишаха тежко, очите им бяха изцъклени и враждебни — не разпознах нито един от тях и мисля, че щяхме да се сбием, ако луната не се бе показала иззад един облак. Гледахме се един друг. Погледнах към ръката си и видях, че бе покрита с кръв, дори нещо по-лошо от кръв. Тогава Чарлс пристъпи напред и коленичи пред нещо в краката ми, аз също се наведох и видях, че бе мъж. Беше мъртъв. Беше на около четиридесет години и носеше чисто жълта риза, знаеш ги онези вълнени ризи, които носят по онези места. Вратът му беше счупен и, неприятно ми е да го кажа, но мозъкът му бе потекъл по лицето му. Не знам какво се бе случило. Беше ужасна бъркотия. Целият бях плувнал в кръв, кръв имаше дори по очилата ми.
Чарлс разказва друга история. Той си спомня, че ме видял до тялото. Но си спомня, че се борил с нещо, дърпал го с всички сили, когато изведнъж осъзнал, че дърпа ръката на мъжа, а кракът му бил забит в подмишницата на човека. Франсис — ами, не мога да кажа. Всеки път, когато говоря с него, си спомня нещо различно.
— А Камила?
Хенри въздъхна.
— Предполагам, че никога няма да разберем какво наистина се бе случило. Открихме я доста по-късно. Седеше си тихо на брега на един поток с крака, потопени във водата, робата й бе безупречно бяла, кръв имаше само в косата й. Бе тъмна, спечена и просмукана до корените. Сякаш се бе опитала да я боядиса в червено.
— Как се е случило това?
— Не знаем — запали нова цигара. — Както и да е, мъжът бе мъртъв. А ние бяхме вдън горите, полуголи, покрити с кал, тялото му се търкаляше в краката ни. Всички бяхме като в мъгла. Изплувах и потъвах, едва не заспах. Тогава Франсис се приближи, за да огледа и му призля. Някое от тези неща ме върна към реалността. Казах на Чарлс да намери Камила, после коленичих и пребърках джобовете на мъртвеца. Нямаше кой знае какво, намерих някакъв документ с името му, но това не ни помогна много.
Нямах представа какво да правя. Спомни си, че ставаше студено, не бях спал или ял от дълго време, съзнанието ми не работеше съвсем ясно. За няколко минути — Бога ми, колко объркващо беше — размишлявах над идеята да изкопаем гроб, но осъзнах, че това си беше чиста лудост. Не можехме да бродим из гората цяла нощ. Не знаехме къде сме, кой може да е наоколо и дори кое време беше. Освен това нямахме нищо, с което да изкопаем гроба. За миг едва не изпаднах в паника — не можехме да оставим тялото просто така, нали? — и тогава разбрах, че това бе единственото, което можеше да направим. Господи, та ние дори не знаехме къде беше колата. Изобщо не си представях да влачим тялото по гори и долини, а дори и да се доберяхме до колата, къде щяхме да го отнесем?
Така че, когато Чарлс се върна с Камила, просто си тръгнахме. Това, от гледна точка на настоящето, бе най-умното, което можехме да направим. Все пак из горен Върмонт не кръстосват екипи от съдебни следователи. Мястото е примитивно. Хората умират при злополуки през цялото време. Дори не знаехме кой беше мъжът, нищо не можеше да го свърже с нас. Трябваше само да се доберем до колата и да се приберем вкъщи без някой да ни види — наведе се и си наля още скоч. — Точно това и направихме.