Аз съм пилигрим

-      Това е животът ти, господин Мърдок.

Стъписах се от мащаба на разследването им - папките бяха пълни с компютърни разпечатки, дискове и копия от всичко - от годишниците на академия „Колфийлд“ до ежегодните доклади на агенциите на ООН. Взех случайна папка - и видях в нея списък на псевдонимите, които бях използвал.

Брадли - наблюдаваше ме, докато разлиствах документите - каза:

-      Говорихме с Марси. Имаш ли нещо против да те наричаме Скот?

-      Какво му е лошото на Питър Камбъл? - попитах.

-      Просто си помислих... поне между нас... ще е по-лесно да използваме истинското ти име - винаги сме мислили за теб с него.

Погледнах го.

-      Проблемът, Бен - казах, - е в това, че Скот Мърдок също не е истинското ми име.

Брадли се вторачи в мен. Дали не го лъжа, дали не прибягвам до един последен гамбит, за да го отклоня от следата, която е следвал така усърдно, или пък е някакъв нелеп опит за шега от моя страна?

Посочих списъка с псевдонимите.

- То е като всички останали. Поредната фалшива идентичност - друго време, друго място, друго име. - Свих рамене. - Такъв е животът ми.

-      Но... бил си Скот Мърдок в училище... като дете... години преди тайния свят - каза той. Изглеждаше още по-объркан.

-      Знам. Никой не би избрал това, което се случи - но така се получи в края на краищата.

Направо виждах как мозъкът му щрака - детско име, което не е никакво истинско име, фактът, че ме няма сред погребаните, фактът, че не съм наследил никое от богатствата на Мърдок. Погледна ме и разбра - бил съм осиновен, не съм биологичен син на Бил и Грейс Мърдок.

Усмихнах му се - една от усмивките, в които няма никакъв хумор.

-      Радвам се, че не сте опитали да стигнете до онова, което е преди Скот Мърдок. Всичко преди Гринич е само мое, Бен. Не искам да го вижда никой друг.

Мисля, че ме разбра - че това е предупреждение. Трите стаи от лошата страна на Осмата миля, чертите на жената, които избледняват в паметта ми с всяка година, истинското име, което ми е дала - това е самата ми същност, единствените неща, които съм притежавал и които са си неоспоримо мои.

-      На кого му пука за някакво си име? - каза Брадли накрая и се усмихна. - Пит е чудесно.

Марси ни извика и вечерта тръгна в посока, каквато изобщо не бях очаквал. Като начало, Марси беше великолепна готвачка, а ако храната не подобрява настроението ти, значи най-вероятно си със свръхнаднормено тегло. Освен това двамата изобщо не споменаха семинара и трябва да призная, че сякаш изобщо не мислеха да ме агитират. Започнах да се отпускам и си помислих, че знаят толкова много за мен и миналото ми, че - поне за тях - би трябвало да е все едно че вечерят със стар приятел.

Брадли имаше десетки въпроси за книгата и случаите, които коментирах в нея, а Марси изпитваше видимо удоволствие да гледа как умният ѝ съпруг се опитва да ме закове с подробности, за които нямах право да говоря. При един особено разгорещен изблик тя се засмя и отбеляза, че никога през живота си не го е виждала толкова ядосан. Погледнах я и нямаше как да не се засмея и аз.