Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #1
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Георги Бакалов
- Переводчик: Васил Антонов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)». Краткое содержание книги:
— Да, сър — рече Джукс с тревога в сърцето.
В следващите няколко секунди капитанът говори с машинното отделение и получи отговор.
Поради някаква необяснима причина Джукс почувствува в себе си прекалена сигурност — усещане, което идваше отвън като топъл лъх и му вливаше увереност, че е годен да се справи с всякаква заповед. В ушите му се промъкна далечният ропот на мрачината. Той го прие невъзмутимо благодарение единствено на тази внезапна увереност, както облеченият в броня човек би гледал спокойно насоченото срещу него копие.
Корабът продължаваше да се движи тежко, без прекъсване, сред черни хълмове вода, заплащайки с тежки усилия цената на съществуването си. Дълбоко вътре той боботеше, размахвайки в нощта бял стълбец пара, и мисълта на Джукс се понесе като птица през машинното отделение, където мистър Раут — способен мъж — бе на поста си. Когато боботенето спря, стори му се, че всичко е замряло, мъртва тишина, сред която гласът на капитан Макхуър прогърмя неочаквано.
— Какво е това? Напор на вятъра? — гласът му звучеше много по-силно, отколкото Джукс го бе чувал преди. — Срещу носа. Така е добре. Може би все пак корабът ще може да се измъкне.
Ропотът на вятъра бързо приближаваше. В предната част можеше да се различи едно бавно пробуждащо се стенание, а недалеч — надигането на някакъв многозвучен шум, който се движеше и нарастваше. В него сякаш ехтеше биенето на много тъпани, някакъв злобен връхлитащ тон и нещо като глъч от движеща се тълпа.
Джукс вече не можеше да вижда ясно капитана. Тъмнината просто се събираше накуп върху кораба. Той можеше най-много да различи отделни движения, загатване за разтваряне на лакти или за изправяне на главата.
Капитан Макхуър се мъчеше да оправи най-горното копче на мушамата си с необичайна бързина. Бурята, която кара моретата да побесняват, която потопява кораби, изтръгва из корен дървета, катурва здрави стени и смъква на земята дори птиците от въздуха, бе срещнала този мълчалив мъж на пътя си и правейки всичко възможно, бе успяла да измъкне няколко думи от него. Преди вятърът да връхлети с подновена ярост върху кораба му, капитан Макхуър бе принуден да заяви с тон на безпокойство:
— Не бих желал да загубя кораба.
Тази неприятност му бе спестена.
VI
Един ясен, слънчев ден, когато бризът гонеше дима от комина далеч напред, „Нан-Шан“ влезе във Фу-Чау. Пристигането му бе веднага забелязано от брега и моряците в пристанището възкликнаха:
— Гледайте! Гледайте оня параход! Какъв е? Сиамски, нали? Погледнете го само.
Той наистина изглеждаше като използван за подвижна цел от второстепенните батареи на някой кръстосвач. Градушка от по-малокалибрени снаряди едва ли би могла да придаде на горния му строеж по-разбит, разкъсан и опустошен вид; той имаше износения, съсипан вид на корабите, които идват от далечни краища на света — и наистина с право, защото при краткия си рейс бе отишъл много далеч; беше видял дори брега на онова велико отвъд, откъдето никой кораб вече не се завръща, за да предаде екипажа си на праха на земята. Той беше посивял, покрит с кора от сол до върховете на мачтите и до върха на комина; сякаш (както един шеговит моряк каза) „хората на борда са го извадили някъде от морското дъно и са го докарали тук като трофей, за да получат награда“. И после, поощрен от успеха на собственото си остроумие, той предложи да даде пет фунта за него — „както си е в това състояние“.
Преди още да бе изминал и час, откакто корабът бе пуснал котва, един сух нисък мъж, с нос, зачервен на върха, и лице, застанало в гневен израз, слезе от един сампан на кея на Чуждестранната концесия и моментално се обърна, за да размаха юмрук към кораба.
Някакъв висок индивид, с прекалено тънки крака за заобления си корем и с безцветни очи, разхождащ се безцелно, се приближи и забеляза:
— Току-що го е напуснал, а? Бързо-бързо.
Той бе облечен в изпоцапан костюм от син фланелен плат, с мръсни скърцащи обувки; над устните му висяха сиви, опушени мустаци, а дневната светлина проникваше на две места между периферията и върха на шапката му.
— Здравей! Какво търсиш тук? — запита бившият втори помощник-капитан на „Нан-Шан“, здрависвайки се набързо.