Хартиени градове
- Автор: Грийн Джон
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: „Егмонт България
- ISBN: 978-954-27-1080-6
- Переводчик: Гергана Дечева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Хартиени градове». Краткое содержание книги:
След тази луда нощ Кю пристига в училище, за да установи, че Марго е изчезнала, оставяйки след себе си тайнствени следи. Момчето е объркано – за него ли са те? Трябва ли да се впусне слепешката в търсене? Кю и този път не се колебае. И внезапно се оказва във вихъра на вълнуващо приключение – нещо между пътепис, детективска и любовна история. А с разкриването на всяка следваща следа открива, че момичето, в което е влюбен, не съществува.
Всичко това ми дойде в повече. Каквото и да си казвах наум, чувството беше непоносимо. Награбих нещата от шкафчето и ги натъпках в кофата за боклук. Всичко — снимки, бележки, бележници, учебници, всичко на боклука. Оставих вратата на шкафчето отворена и си тръгнах. Минах покрай залата, чух, че свирят химна. Не спрях. Навън беше топло, но се понасяше. Помислих си, че по целия път до нас има тротоари. И продължих да вървя.
Но колкото и парализираща да бе мисълта за всичките „никога повече“, самото тръгване бе превъзходно, велико чувство. Чисто. Възможно най-чистата дестилирана форма на свободата. Всичко, което имаше стойност и значение (с изключение на една снимка), замина в боклука, но чувството бе велико. Започнах да тичам. Исках по-бързо да увелича разстоянието между мен и училището.
Толкова е трудно да тръгнеш. Докато тръгнеш. И когато тръгнеш, разбираш, че това е най-лесното нещо на света.
И докато тичах, за първи път почувствах как се превръщам в Марго, аз бях Марго. И сега вече бях сигурен: тя не е в Орландо, не е във Флорида. Да си тръгнеш. Прекрасно чувство! Но чак след като си тръгнал. Ако бях с кола, а не пеша, вероятно нямаше да спра. Тя бе събрала смелостта да тръгне и когато е усетила това велико чувство. Не, тя нямаше да се върне за никаква церемония. Бях повече от сигурен.
Тръгвам и тръгването ме пълни с живот. Знам, че никога не мога да се върна. Но после? После накъде? Значи, продължавам да напускам, да си тръгвам от най-различни места, да тръгвам от едно място, да го напусна, да ида на друго, за да го напусна? Странстване без край?
Бен и Рейдар ме подминаха на половин километър от Джеферсън Парк. Бен наби спирачките въпреки тежкия трафик, гумите изсвистяха, аз побягнах към колата и се качих. Искаха да играем Резърекшън, но трябваше да им откажа. За първи път бях така близо до нея. Както никога преди.
20
През цялата нощ в сряда и целия четвъртък се опитвах да използвам това, което бях научил за нея, за да разбера значението на всички следи, които ми бе оставила, да намеря някаква връзка между картата и пътеводителите, или пък някаква връзка между Уитман и картите, която да ми помогне да разбера логиката на пътуването й. Но все повече започвах да мисля, че идеята да тръгне я е увлякла толкова много, че не е била в състояние да остави адекватна следа, по която да я последвам. И ако приемем, че е така, картата, която изобщо не е била предназначена за нас, беше най-добрият ни шанс да я намерим. Но нито едно от отбелязаните на картата места не беше конкретно. Дори точката върху Катскил Парк, която най-много ме интересуваше, защото не беше в или в близост до голям град, беше прекалено голямо място, прекалено населено, за да откриеш един-единствен човек. В „Песен за мен самия“ имаше препратки към конкретни места в Ню Йорк, но това бяха толкова много места, толкова локации… беше прекалено трудно, невъзможно да се проследят. Не е възможно да проследиш точка върху цялата карта, когато точката се движи от метрополис към метрополис.
В петък сутринта бях станал и вече прелиствах пътеводителите, когато майка ми и баща ми влязоха в стаята. Много рядко влизаха заедно, да не кажа почти никога. Стана ми зле, догади ми се, защото реших, че има новини за Марго. Лоши новини. Но чак след това се сетих, че беше денят на завършването ми.
— Готов ли си, приятелче? — попита баща ми.
— Да. Не е чак такова събитие, но ще е забавно.
— Един път се завършва гимназия — каза мама.
— Да — отвърнах, а те седнаха на леглото срещу мен. Забелязах как се спогледаха лукаво. — Какво има? — Попитах.
— Ами искаме да ти дадем подаръка за завършването — каза мама. — Ние много се гордеем с теб, Куентин. Ти си най-голямото постижение на нашия живот. И това е такъв специален ден за теб. И ние. Ти си… един велик млад мъж.