Хартиени градове

Изпитната седмица беше по-къса и на практика това беше и последната ни седмица в училище. Срядата беше последният ни учебен ден. През цялото време усещах колко е трудно да вървиш из коридорите и да не мислиш за „последността“ на нещата. За последен път заставам в полукръга пред музикалната зала в сянката на дъбовото дърво, което бе подслонявало поколение след поколение музикални… светила. За последен път ям пица с Бен в столовата. За последен път седя в класната стая и драскам есе с непохватен и грозен почерк в синята тетрадка. За последен път поглеждам часовника. За последен път виждам Чък Парсън да върви нагло ухилен из коридорите. Господи, беше ми мъчно дори за Чък Парсън! Нещо много нездраво и перверзно се случваше в мозъка ми.

Може би Марго е изпитала същото. При цялото това планиране, тя е знаела кога ще тръгне. Не е възможно да е била имунизирана срещу подобно чувство на носталгия. Имала е страхотни дни в това училище, прекрасни спомени. И към края става все по-трудно да си спомниш лошото, защото по един или друг начин тя бе живяла сред тези коридори почти цял живот, както и аз. Градът може да е от хартия, но спомените не са. Всички неща, които бях правил тук, цялата любов, унижения, съжаления, състрадание, жестокост, злоба са се натрупвали и сега се надигаха заканително като водите на прииждаща река. Тези бели стени. Моите бели стени. Белите стени на Марго. Бяхме стояли притиснати като пленници между тях толкова дълго време, заклещени в огромната им паст, като в бездънен стомах.

През целия ден неволно кръжах около една мисъл, че може би точно затова бе планирала всичко толкова детайлно, затова и планът й е бил толкова объркан и сложен. Защото дори и да искаш да заминеш, самото заминаване може да се окаже адски трудно. За това се иска подготовка, може би да седиш с часове в онзи минимол и да пишеш план след план, и може би това време там е било нейната емоционална и интелектуална подготовка, начинът, по който Марго си е представяла собствената си съдба.

Бен и Рейдар трябваше да репетират яко за церемонията по връчването на дипломите. Щяха да свирят марша в рок вариант, затова трябваше да ги чакам по-дълго. Лейси ми предложи да ме закара, но реших да ги изчакам и да си почистя шкафчето, защото не исках да идвам пак само за да свърша тая работа и пак да се подлагам на това усещане — как дробовете ми се задръстват с перверзна носталгия.

Шкафчето ми представляваше неподправен, истински, автентичен хаос. Едната половина служеше за съхранение на учебници, а другата — за съхранение на празни кутии от какво ли не. Спомних си, когато Лейси отвори шкафчето на Марго. Всички учебници бяха подредени, сякаш се е канела да дойде на училище и на другия ден. Придърпах една кофа за боклук и я сложих пред моя шкаф. Първо свалих снимката — аз, Бен и Рейдар усмихнати като кръгли идиоти. Прибрах я в раницата си и след това се зарових сред събраната за една година мръсотия — дъвки, увити в откъснат лист от тетрадка; химикалки без мастило; мръсни носни кърпички. Всичко в коша за боклук. И през цялото време си мислех само едно — никога повече няма да правя това. Никога повече няма да бъда тук, това никога няма да бъде моето шкафче, с Рейдар никога повече няма да си пишем бележки в час по математика, никога няма да видя Марго в другия край на коридора. Това беше първият път в живота ми, когато осъзнах, че толкова много неща няма да се случат никога повече. Никога.