Забравената градина
- Автор: Мортон Кейт
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Забравената градина». Краткое содержание книги:
— Къде е морето, Мери? — попита Елайза. — Близо ли е?
Мери отново я изгледа странно.
— Ама разбира се, че е близо, сладурче. Не го ли чувате?
Елайза застина неподвижно и се ослуша. Чуваше ли морето?
— Ето, чуйте… фшшш… фшшш… фшшш… Това е морето. Вдишва и издишва като винаги. Наистина ли не го чувате?
— Чувам го — отвърна Елайза. — Просто не знаех, че това е морето.
— Не знаехте, че е морето ли? — подсмихна се Мери. — А за какво го мислехте, за бога?
— Мислех, че е влак.
— Влак! — избухна в смях Мери. — Бива си ви! Гарата е много далече от тук. Само чакайте да кажа на братята си — помислила морето за влак!
Елайза се замисли за разказите на майка си за пясък и сребристи камъчета, за вятър с мириса на сол.
— Може ли да отида да видя морето, Мери?
— Ами да. Само гледайте да сте тук, когато готвачът звънне за обяд. Господарката тази сутрин е на посещения навън, така че няма да забележи. — Сянка премина по веселото лице на Мери при споменаването на господарката. — На всяка цена се върнете преди нея, чувате ли? Тя обича да се спазват правилата, така че не я дразнете.
— Как да стигна дотам?
Мери повика Елайза до прозореца.
— Елате тук и ще ви покажа, сладурче.
* * *
Въздухът беше различен, и небето беше различно. Изглеждаше по-светло и по-надалеч. Не беше като сивия капак, провесен над Лондон, който сякаш всеки миг щеше съвсем да го захлупи. Това небе беше повдигнато нависоко от морския бриз и приличаше на голям бял чаршаф, проснат на въжето в деня за пране, издул се от вятъра и политнал нависоко, нависоко.
Елайза стоеше на ръба на скалата над залива и съзерцаваше дълбоките сини води. Морето, по което беше плавал баща й, брегът, по който майка й се беше разхождала като малка.
След снощната буря по светлия бряг бяха пръснати плавеи. Изящни бели клони, разкривени и излъскани от времето, стърчаха между ситните камъчета като рогата на огромен призрачен звяр.
Елайза усещаше солта във въздуха, точно както й бе разказвала майка й. Извън клетката на странната къща тя изведнъж се почувства лека и свободна. Пое си дълбоко въздух и заслиза по дървените стъпала, все повече ускорявайки крачка, нетърпелива да се спусне долу.
Когато стигна на брега, седна на гладката скала, развърза връзките на ботите си, преплитайки несръчно пръсти в бързината. Нави крачолите на панталона на Сами над коленете и предпазливо тръгна към водата. Под стъпалата си усещаше камъните, едновременно гладки и остри. Поспря, за да се полюбува на огромната и синя маса, която се надигаше и спускаше, надигаше и спускаше.
После вдъхна дълбоко соления въздух, запристъпва напред и намокри пръстите на краката си, глезените, коленете. Вървеше успоредно на брега и се смееше на хладните водни мехурчета между пръстите си, събираше мидени черупки, които привличаха погледа й, а веднъж попадна и на някакъв плавей с формата на звезда.
Заливчето беше малко и с дълбока извивка, затова Елайза бързо го обходи по брега. Когато стигна до края, близостта придаде ново измерение на онова, което отдалеч изглеждаше просто като тъмно петно. От отвесния склон щръкна грамадна назъбена скала, надвиснала над морето. Имаше формата на огромен облак от гневен черен пушек, застинал във времето и прокълнат да остане така завинаги, непринадлежащ истински нито към сушата, нито към въздуха.
Черната скала беше хлъзгава и Елайза намери издатина по края й, достатъчно широка, че да стъпи на нея. След това издири стабилни опори за краката си, започна да се катери по скалата и не спря чак догоре. Озова се толкова нависоко, че не можеше да погледне надолу, без в главата й сякаш да забълбукат мехурчета. Пропълзя напред на четири крака. Към щръкналия си край скалата ставаше все по-тясна и по-тясна. Елайза седна върху протегнатия каменен юмрук и се засмя, останала без дъх.
Все едно се беше покатерила на върха на мачтата на огромен кораб. Под нея се пенеха дуелиращите се вълни, пред нея се ширеше откритото море. Слънцето беше запалило стотици светлинки върху повърхността на водата, която вятърът надигаше и диплеше чак до ясния непрекъснат хоризонт. Знаеше, че точно пред нея е Франция. Отвъд Европа се намираше Изтокът — Индия, Египет, Персия и другите екзотични места, чиито имена беше чувала да мълвят моряците по Темза. Още по-нататък се намираше Далечният изток, другата страна на земята. Докато съзерцаваше ширналия се океан и слънчевите зайчета по водата и мислеше за далечните страни, Елайза усети да я обгръща чувство, каквото не беше изпитвала преди. Топлина, мимолетна обнадежденост, отсъствие на тревога…