Злокобен танц

Аз включвам тази история тук — като социален хорър, а не като социална сатира — защото филмът, след известно замотаване, преди да реши накъде да поеме — се превръща точно в това: социална история на ужасите.

Катрин Рос и съпругът й (в ролята Питър Мастерсън) се преместват от Ню Йорк в Степфорд, едно предградие в Кънектикът, защото смятат, че това ще е по-добре за децата им, а и за тях. Степфорд е идеалното малко градче, където жизнерадостни деца чакат училищния автобус, където всеки божи ден можете да видите поне двама-трима души да си мият колите и където (просто си личи) годишната благотворителна квота за подпомагане на бедните е преизпълнена.

И все пак, има нещо странно в Степфорд. Много от съпругите изглеждат някак… отнесени. Те са красиви, винаги облечени в разкошни, едва ли не бални рокли (тук филмът малко издиша; като средство за обозначаване на стереотип, това е доста груб похват — със същия успех тези жени можеха да носят етикети на челото си „Аз съм една от степфордските съпруги“), всички карат комбита, всички обсъждат домакинската си работа с нетипичен ентусиазъм и изглежда прекарват цялото си свободно време в супермаркета.

Една от степфордските съпруги (от по-особените) удря главата си при един малък инцидент с колата на паркинга. По-късно, по време на едно градинско парти, я виждаме безспирно да повтаря: „Трябва да си запиша тази рецепта… Трябва да си запиша тази рецепта… Трябва да си…“ Тайната на Степфорд е разкрита веднага. Фройд, едва ли не отчаяно пита: „Жената… какво иска тя?“. Форбс и компания си задават противоположния въпрос и стигат до смразяващ отговор — мъжете, според филма, не искат жени. Те искат роботи с функциониращи полови органи.

Във филма има и няколко забавни сцени (освен споменатите възклицания за „шампиона“ Франк). Любимият ми момент е, когато Рос и Прентис организират разтоварваща женска сбирка, но странните съпруги започват бавно и методично да обсъждат почистващи препарати и прахове за пране. Изглеждат и се държат сякаш са излезли от някоя от онези безкрайно сексистки ранни реклами, според които мястото на жената е в кухнята.

Филмът обаче с танцова стъпка напуска ярко осветената зона на социалната сатира и навлиза в много по-тъмни територии. Усещаме как примката се затяга първо около Пола Прентис, а след това и около Катрин Рос. Има една особено притеснителна ситуация, когато художникът, който изглежда оформя чертите на роботите, сяда да нарисува Рос и мести поглед нагоре-надолу между лицето й и скицника; друг такъв момент е самодоволната усмивка на съпруга на Тина Луис, докато той гледа как булдозерът разравя любимия тенис корт на жена му, за да го замени с басейна, който той винаги е искал; следва и сцената, когато Рос заварва съпруга си сам в дневната с питие в ръка, разплакан. Тя е дълбоко загрижена за него, но ние знаем, че сълзите му са крокодилски, защото той вече е решил съдбата й и смята да я замени с кукла с микрочип в главата. Скоро тя ще изгуби всякакъв интерес към фотографията.