Злокобен танц
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Минчева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Злокобен танц». Краткое содержание книги:
Наскоро един представител на ръководството на Уорнър Брадърс ми каза, че според проучванията, средната възраст на кино публиката е петнадесет години, което вероятно е основната причина толкова много филми да изглеждат сякаш са поразени от тежка деменция. На всеки филм като „Джулия“ или „Повратна точка“, има дузина от типа на „Ролър буги“ и „Ако не престанеш, ще ослепееш“. Но никой не взема предвид, че когато т.нар. разбивач на класации, на който се надява всеки продуцент, все пак се появи — филми от рода на „Междузвездни войни“, „Челюсти“, „Американски графити“, „Кръстникът“, „Отнесени от вихъра“ и, разбира се, „Екзорсистът“ — той разбива тези демографски стереотипи, които са трън в петата на интелигентното филмово изкуство. Относително рядко се случва хорър филм да се превърне в такъв феномен, но „Екзорсистът“ е отличен пример (а вече споменахме и „Амитивилски ужас“, също привлякъл неочаквано възрастна публика).
Един филм, който беше създаден точно, за да привлече вниманието на преобладаващо петнадесетгодишните сред кино публиката — и беше снабден с подходящ за целта подтекст — беше адаптацията, която Браян Де Палма направи на моя роман „Кери“. Макар и книгата, и филмът да разчитат на общо взето едни и същи социални ситуации за сюжета и подтекста си, все пак има достатъчно разлики, за да направим някои наблюдения по филма на Де Палма.
И книгата, и филмът имат атмосфера, тип „Поверително от гимназията“ и, макар във филма да бяха направени някои повърхностни промени (майката на Кери, например, е представена като някаква откачена отстъпничка от католическата вяра), основната структура е непокътната. Това е историята на Кери Уайт, комплексираната дъщеря на една религиозна фанатичка. Заради странните си дрехи и стеснителността си, Кери се оказва аутсайдерът в почти всяка ситуация в училище и обект на подигравките на класа. Тя също има слаба телекинетична дарба, която се засилва след началото на менструалния й цикъл и с чиято помощ тя разбива училището на пух и прах след пълната социална катастрофа, която я сполетява на бала й.
Трактовката на Де Палма се оказа много по-олекотена от моята, а и доста по-артистична. Книгата разглежда самотата на едно момиче, отчаяните й усилия да се впише в обществото на връстниците си, в което е принудена да живее и, в крайна сметка, провала й. Ако тази осъвременена версия на „Поверително от гимназията“ изобщо можеше да се похвали с някаква теза, то това беше идеята, че гимназиите са място на безкраен консерватизъм и предразсъдъци, където учениците нямат никакъв шанс да се издигнат над своето ниво, точно както индийците, да речем, не могат да се издигнат над кастата си.
Книгата обаче има малко по-богат подтекст — поне така се надявам. Ако „Степфордските съпруги“ се занимава с това, което мъжете искат от жените, то „Кери“ се отнася предимно за това как жените управляват собствената си сила и какви са мъжките страхове, свързани с женската сексуалност. Което означава, че когато пишех книгата през 1973 г., само три години след дипломирането ми от колежа, бях съвсем наясно какво означава за мен и за моя пол женската еманципация. В най-зрелия си смислов подтекст книгата говори за мъжките страхове и тревоги пред едно бъдеще, където жените са постигнали равноправие. За мен Кери Уайт е едно малтретирано момиче, типичен пример за всички онези младежи, чийто дух бива пречупен веднъж завинаги в онази човекомелачка, известна като типичното средно училище в предградията. Тя обаче е също Жена, усещаща силата си за първи път, която като един Самсон в края на книгата срутва храма върху главите на всички вътре.
Тежка, мрачна материя — но в романа тя присъства, само ако имате желание да я разпознаете. Ако не, аз нямам нищо против. Един подтекст е ефективен само ако е ненатрапчив (което аз вероятно съм постигнал твърде убедително — в своята рецензия за филма на Де Палма, Полийн Кейл пренебрежително нарече романа ми „непретенциозна халтура“ — депресиращо описание, макар и не съвсем погрешно).
Филмът на Де Палма обаче има по-големи амбиции. Както и в „Степфордските съпруги“, в „Кери“ хумор и хорър са преплетени и се подхранват един друг. Едва към края на филма историята решително се насочва към ужаса. Още в началото например виждаме Били Нолан (великолепно изигран от Джон Траволта) да се хили нагло пред ченгетата, докато прикрива кутийка бира до чатала си — момент, който напомня за „Американски графити“. Малко по-късно обаче го виждаме как замахва с чук към главата на прасе в кланицата — гаменската му усмивка някак е преминала линията към безумието и тъкмо този танц около въпросната линия е в основата на филма.