Злокобен танц
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Минчева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Злокобен танц». Краткое содержание книги:
8
Живял някога в покрайнините на голяма гора един беден дървосекач с жена си и двете си деца. Момчето се казвало Хензел, а момичето Гретел. Семейството живеело много оскъдно, а след като се случило така, че в страната настанал голям глад, дървосекачът вече съвсем не можел да си изкарва насъщния. Една нощ, докато се въртял в леглото, обзет от грижи и тревоги, той въздъхнал тежко и попитал жена си:
— Какво ще стане с нас? Как ще изхранваме децата си, като и за нас няма достатъчно?
— Ето какво ще направим, съпруже — отговорила жената, — утре ще заведем децата навътре в най-гъстата гора, ще им накладем огън и ще им оставим по парче хляб. После ще им кажем, че отиваме да работим и ще ги оставим сами. Те няма да могат да намерят пътя към дома и така ще се отървем от тях…97
Дотук обсъждахме филми на ужасите с подтекст, чиято цел е да се свържат истински (ако и донякъде отнесени) притеснения с кошмарните страхове на един хорър филм. Сега обаче, след като намесихме „Хензел и Гретел“, тази толкова поучителна детска приказка, нека изхвърлим всяка следа от рационалност и обсъдим онези филми, които влизат още по-навътре, далеч отвъд рационалното и засягат страхове, които изглежда са универсални.
Тук определено навлизаме в територията на табуто и най-добре да съм напълно откровен с вас. Мисля, че ние всички сме ненормални, но онези от нас извън лудниците се прикриват малко по-добре — а може би и не толкова добре в крайна сметка. Всички познаваме хора, които си говорят сами или правят някакви ужасни гримаси, когато си мислят, че никой не ги гледа, хора, които имат някакъв ирационален страх — страх от змии, от тъмното, от тесни пространства, от високото… и, разбира се, от онези червеи и гадинки, които търпеливо изчакват в земята да изиграят своята роля във вечната трапеза на живота — всеки, който се е хранил, сам ще се превърне в храна.
Когато си купим билет и седнем по средата на десети ред в киното, където се прожектира филм на ужасите, ние предизвикваме кошмара.
Защо го правим? Някои от причините са съвсем прости и очевидни. Да покажем, че можем да го направим, че не ни е страх, че можем да се повозим на влакчето на ужасите. Което не означава, че добрият хорър филм няма да успее да изтръгне някой писък от нас в даден момент, например, когато влакчето прави завъртане на 360 градуса или минава с плясък през езерцето в най-ниската част на релсите. Хорър филмите, както и влакчетата на ужасите, винаги са били запазени за най-младите. Когато човек мине четиридесет или петдесет, той открива, че някак е загубил интерес към премятането през глава или двойното превъртане.
Както вече бях споменал, това преживяване също затвърждава нашето усещане за елементарна нормалност. По същността си хорър филмът е консервативен, дори реакционистки. Фреда Джаксън, ужасната топяща се жена в „Умри, чудовище, умри!“, ни демонстрира, че, независимо колко далеч сме от красотата на Робърт Редфорд и Даяна Рос, все пак сме на светлинни години от истински грозното.
И освен всичко друго, отиваме, за да се забавляваме.
Тъкмо от тук обаче тръгваме по наклонената плоскост, нали? Защото това е много особен тип забавление. Забавляваме се да гледаме как разни хора биват тормозени и понякога убивани. Един критик беше казал, че, ако чрез професионалния футбол хората задоволяват жаждата си за битки, то ужасът се е превърнал в съвременна версия на публичното линчуване.
Вярно е, че митологичният, „приказен“ филм на ужасите цели да премахне всяка следа от сивото (което е една от причините „Когато дойде непознат“ да не работи — психопатът, великолепно изигран от Тони Бъкли, е беден нещастник, затормозен от мъките на собствената си психоза; затова ние неволно му съчувстваме и нашата симпатия разрежда съдържанието на филма, точно както ледът разрежда уискито), предизвиква ни да загърбим цивилизованите си зрели опити за анализ и пак да се превърнем в деца. Да виждаме всичко в чисто бяло или напълно черно. Може би на това първично ниво хорър филмите представляват психически отдушник, защото ни дават възможност да потънем в една простота или дори откровено безумие, което не ни се позволява често. Казва ни се, че можем да отпуснем юздите на емоциите си… или изобщо да махнем юздите.
97
Из: „Приказната съкровищница на Андрю Ланг“, редактор Кари Уилкинс, издателство Авнъл, Ню Йорк, 1979 г., стр. 91. — Б.авт.