Злокобен танц

Спомням си например, че през 1968 г., когато бяха на двадесет и една, въпросът за твърде дългата коса беше направо скандален. Днес това звучи също толкова невероятно, колкото идеята, че хората са се избивали заради въпроса дали Слънцето обикаля около Земята или Земята около Слънцето, но и двете неща са се случили.

В онази прекрасна 1968 г. един строителен работник ме изхвърли от бар, наречен „Стардъст90“ в Бруър, щата Мейн. Беше много як — даже мускулите му имаха мускули — и ми каза, че мога да се върна и да си допия бирата: „След като се подстрижеш, лигав женчо.“ Редовно ми подвикваха от преминаващи коли (обикновено най-старите модели коли): „Ти момче ли си или момиче?“, „Духаш ли, сладурче?“, „Кога за последно се къпа?“ и прочее, и прочее.

Имам ясен спомен за всичко това и мога дори да анализирам случилото се. Точно както си спомням един случай от времето, когато бях на дванадесет и след една хирургическа процедура за отстраняване на киста, превръзката, враснала в самата рана, беше рязко отскубната. Помня дръпването, когато марлята разкъса новообразуваната ми плът (превръзката ми я сменяше една млада сестра, която явно нямаше идея какво върши), помня също, че изкрещях и загубих съзнание. Това, което не мога да си спомня, е самата болка. Същото се отнася и за косата, а и в по-общ план за всички болки на растежа във времето, което ще се запомни с миризмата на напалм и моделът сако с мандаринска яка. Умишлено избягвам да пиша романи, чието действие се развива през шестдесетте, защото онова време ми изглежда далечно и чуждо, точно както отскубването на хирургическата марля, сякаш се е случило на някой друг. Но всички тези неща наистина се случваха — омразата, параноята и страхът и у двете страни бяха съвсем реални. Ако се съмнявате, само разгледайте ключовия бунтарски филм на шестдесетте, „Волният ездач“, където Питър Фонда и Денис Хопър в крайна сметка са отнесени от пикапа на някакви селяндури, докато Роджър Макгуин пее „Всичко е наред, мамо (само малко кървя)“ на Боб Дилън.