Злокобен танц

Дори такъв общопризнат американски любимец като автомобила не се е спасил от тревожните Холивудски кошмари. Няколко години преди да изгуби ипотекираната си къща в Амитивил, Джеймс Бролин трябваше да се изправи срещу ужасите на „Колата“ (1977 г.) — неизяснен модел, подобен на тантуреста летищна лимузина, сякаш извадена направо от някой дяволски паркинг за използвани коли. Още преди края на втората филмова ролка става ясно, че филмът е блудкава халтура (от този тип, при който на определени интервали можеш спокойно да излизаш за нов пакет пуканки, защото е ясно, че колата няма да нападне пак в следващите десет минути). Началната му сцена обаче е едно великолепно преследване — колата преследва двама велосипедисти през щатския парк на Юта, клаксонът й пищи неритмично, докато ги приближава все повече и повече и накрая ги прегазва. Има нещо силно въздействащо в тази първа сцена, нещо, което предизвиква дълбока, почти примитивна неприязън към колите, в които всеки от нас може да се шмугне, като така стане напълно анонимен… и може би донякъде склонен към убийство.

По-добър филм е адаптацията на Стивън Спилбърг по разказа на Ричард Матисън, „Дуел“. Първоначално излъчен в поредицата „Филм на седмицата“ на АВС, той вече има почти култов статус. В него един масивен товарен камион преследва Денис Уивър по, както изглежда, милиони мили калифорнийски магистрали. Зрителите изобщо не виждат самия шофьор (само веднъж виждаме една мускулеста ръка, подадена през прозореца на кабината, а в друг един момент — двойка островърхи каубойски ботуши в далечния край на камиона) и за това самият камион с огромните си гуми, зацапаното стъкло, наподобяващо малоумна физиономия и хищните си на вид брони, влиза в ролята на чудовището. Когато Уивър най-после успява да примами камиона и да го прати отвъд ръба на пропастта, звукът на неговата „смърт“ се превръща в серия разтърсващи чудовищни ревове — вероятно това е звукът, който би издавал тиранозавър рекс, затънал в яма с катран. Реакцията на Уивър пък напълно би подхождала на див първобитен човек: той се провиква, крещи, подскача и буквално танцува от щастие. „Дуел“ е завладяващ, болезнено напрегнат филм. Едва ли е най-добрата работа на Спилбърг — нея вероятно ще видим през осемдесетте и деветдесетте — но със сигурност е един от петте най-добри филми, снимани за телевизията.