Бедствие на високи токчета

Асансьорът спря.

Бренди подскочи.

Вратите се отвориха.

Роберто я прегърна.

— Да идем да проверим какво има в шлифера ти.

Докосването му сякаш я съживи и тя бързо закрачи по коридора — далеч от него.

Нямаше му вяра и макар Роберто да смяташе, че тя проявява здрав разум, не му беше никак приятно да вижда лошите предчувствия в очите й. Всяко негово действие беше на авантюрист и опортюнист, но той държеше Бренди да види истинския мъж зад перченето и вестникарската слава. Държеше тя да зависи от него, да се уповава на него, да му вярва — а за тази цел разполагаше само с два инструмента — своето докосване и своите слова.

Ако тя се усъмнеше в тях, с нищо не би могъл да промени мнението й.

Щом влязоха в апартамента, Бренди се запъти право към дрешника. Извади шлифера си, бръкна в джоба и измъкна бялата кадифена кутийка.

Той си я спомни. Същата беше изпаднала от джоба й в съдебната палата. Тогава я беше вдигнал и я беше напъхал обратно. Слава богу, че си беше останала там.

Бренди отвори капачето, повдигна подложката за сапфирите — и върху крака й се изтърколи видеочип в черно и златно.

— Господи. — Тя вдигна чипа и безпомощно погледна Роберто. — Наистина е тук.

Той го взе и се отправи към бюрото. Прокара пръсти по закопчалката на лаптопа, натискайки правилната комбинация от цифри, и капакът бавно се повдигна.

— Имаш най-готините джаджи — завидя му Бренди.

— Я да видим какво си имаме. — Той постави чипа.

Екранът незабавно се оживи и изобрази типичен ден в една квартална заложна къща.

Първо видяха гишето и касата. Чуха как вратата се отваря и някой набира алармения код.

— Вероятно има още една камера, насочена към вратата — допусна Роберто.

— Вероятно.

— След като са му били отправени заплахите, може би си е набавил охранителна система със звук.

— Вероятно — повтори Бренди.

Господин Нгуен се появи на екрана, отиде при касата и я зареди.

Щом го зърна, Бренди измъчено си пое въздух.

Роберто я разбираше.

— Шок е да видиш човек, за когото знаеш, че е мъртъв.

— Та аз почти не го познавах. — В гласа й се усещаше смущение.

— Смъртта винаги е изненада. По кое време приблизително си била в магазина му?

— Рано. Сигурно към десет и половина.

— Добре. — Роберто ускори кадрите, в които господин Нгуен сядаше зад касата и отваряше списание, и забави, когато вратата издрънча. Собственикът на заложната къща вдигна поглед и изтръпна. Очевидно го беше страх от гостите му, но смело се провикна:

— Джоузеф и Тайлър Фосера. Какво търсите тук? Казах ви да се махате.

Двамата младежи наперено се запътиха към тезгяха и по-големият каза: