Бедствие на високи токчета

Като се сетеше как с Роберто се бяха изправили срещу този звяр, й идеше хем да припадне от страх, хем да се усмихне от гордост.

— А ти как си го върна?

Роберто разтегли муцуната на дракона и се ухили.

— Задигнах го в „Препарираното куче“, когато повалих Мосимо.

Изглеждаше толкова доволен, толкова дяволит, че Бренди повече не можеше да се сдържа. Засмя се.

— Толкова си лош!

— Ноно ме посъветва да ти дам пръстена. — Роберто обгърна раменете й с люспестата си ръка. — За мен ще бъде чест, ако го носиш и добавиш моето име към своето.

Тя внимателно остави пръстена на бюрото. Обори глава на люспестите му гърди.

— Много харесвам дракони, но Роберто ми харесва повече.

Мигновено и двамата започнаха да дърпат, за да го освободят от костюма.

Овършаха здравата кабинета на Санджин.

— Трябва да има още един цип.

— Не знаеш ли как си се намъкнал в това чудо?

— Облече ме продавачката в магазина, а не знаех дали ще поискаш да се съблека. — Докато се мъчеха да освободят главата, опашката на няколко пъти се удари във вратата.

— Лъжец такъв! Знаел си, че само да ме погледнеш с тези топли кафяви очи, и аз ще се разтопя. — Бренди намери другия цип. — Ето. Точно тук. Това е!

— Не е! — Той за малко не се прекатури.

Тя го улови. Двамата без малко да паднат.

— Просто не искаш да си го признаеш, докато не сме те измъкнали от костюма.

— Ти не се ли радваш, че ще си имаш умен мъж?