Бедствие на високи токчета

— Заети? Нещата се развиват с шеметна бързина!

— Ти подозираш, че мъжете, саботирали асансьора, биха могли да са същите от заложната къща; добавяме, че апартаментът ти е бил претършуван. От двама мъже. Камерите от входа показват двама мъже. Откраднали ли са нещо?

— Не, само са разкъсали каквото им падне. Изсипали са всички кашони…

— Значиш не е изключено да са търсели нещо.

— Може би, но са били големи гадняри. Изрисували са графити по стената, изпикали са се върху килима, направили са дракона ми на сол… — За неин ужас гласът й секна.

Роберто го забеляза. Естествено. Той, за разлика от повечето мъже, чуваше какво му се казва.

— Значи драконът е бил специален за теб?

— Купих го, преди родителите ми да се разделят, и оттогава си го пазя… Да, за мен беше специален.

— Моя прелестна Бренди, ти беше набелязана за жертва. За малко не беше убита. — Ръката му, облечена в кожена ръкавица, се плъзна по долната й устна. — Не ти е изтрябвал дракон. Нуждаеш се от рицар в блестяща броня.

— Но аз искам дракон. — Освен това искаше Роберто.

— Когато всичко това приключи, ще ти намеря друг. Най-хубавият дракон на света. — Той се приведе, сякаш да я целуне.

Но сексуалният порив отслабваше и логиката си казваше думата. Налагаше се да открият кой иска да ги убие, а мисълта, че тя може да е мишената, го тормозеше. Бренди се дръпна от него.

— Не ставай глупав. Драконът не е важен. Важно е да разберем дали същите момчета са извършителите.

— Права си, cara, но скоро ще трябва да си поговорим за нас. — Роберто бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади плоска метална кутийка, голяма колкото дланта му. Пръстът му се плъзна над миниатюрната клавиатура и екранът — с размери осем на десет сантиметра — оживя.

— Ах! — Бренди се наведе над рамото му и видя как той набра кода с палци. — Това ли е компютърът ти? Наистина е фантастичен.

— Обичаш ли новите технологии?

— Обожавам ги. Докато учех право, работех на стария лаптоп на баща ми и успях да го опазя от няколко вируса, един червей, както и от скапване на харддиска. Вандалите го потрошиха — вероятно такава съдба е заслужавал — но аз загубих всичко, което не бях прехвърлила на памет. Като получа първата си заплата, ще си купя най-добрия, най-новия…

— Как е името на заложната къща? — Палците на Роберта висяха над клавиатурата.

— „Честния Абе“ на Брукър стрийт.

Роберто бързо натрака името.

— Собственикът се казва… — продължи Бренди.

— Нгуен?

Тя се взря във физиономията господин Нгуен, която надничаше от екрана, и прочете заглавието: „Собственик на заложна къща убит“.

— А беше толкова симпатичен — прошепна Бренди. Главата й трудно можеше да побере, че ситуацията пак е излязла от контрол и сега се намират в опасност. Внезапно челото й се ороси от пот и тя отметна косата си. — Значи нещата не опират до теб. И някой наистина се опитва да ме убие? Мен, лично мен?