Бедствие на високи токчета

Знаеше единствено, че суровото изражение на Роберто я тревожи: може би съжаляваше за онзи миг на лудост в асансьора?

Тя също би трябвало да съжалява. Повтаряше си го, но без полза. Разумът й не одобряваше случилото се, ала тялото й още пееше. Докато Нюби се вливаше в трафика, тя се обърна към Роберто:

— Каза, че трябвало да си поприказваме. — Репликата й дойде някак изневиделица, но Бренди държеше да узнае неговото мнение.

— Да. Говорих с офицер Рабек.

— С офицер Рабек? — О, не. Камерите сигурно са заработили, докато те още са били на калъп.

— Имала видео с двамата хакери, които разстроили компютъра, контролиращ асансьора.

— А, така ли. — А това я засягаше, защото…?

— Те ни последвали, седнали във фоайето и чрез безжичния интернет проникнали в компютрите на сградата. Очевидно са наблюдавали охранителните камери, докато не са ни видели да влизаме в асансьора, после се опитали да го разбият.

Ох. Ето защо я засягало. Едва не е била убита.

Но също така тя бе преживяла най-страхотния, най-дивия, най-всеотдайния секс в живота си. С най-добрия, най-безпътния, най-могъщия човек, когото бе срещала.

— Трябва да се фокусираме. — Не върху тази тема. А върху тях двамата.

— Знам. — Изсеченото лице на Роберто се беше навъсило, а устните, които бе целувала с такава жажда, се бяха изопнали в тънка, решителна линия.

Отново й се прииска да го целуне.

Той продължи:

— Трябва да изчистим това, защото става дума за същите двама типове, които ни дебнат от известно време. Офицер Рабек ми пусна видеото. Момчетата са увити с шалове, но познах онзи, който работеше на компютъра, по раздиращата кашлица.

Нещо в думите му прикова блуждаещото й внимание.

— Раздираща кашлица?

— Настинал е или е пипнал бронхит. Всъщност снощи го повалих, когато отивах да ти търся четка за зъби.

Сега Роберто разполагаше с цялото й внимание.

— Следеше ме. Залових го, но като последния идиот го пуснах да си отиде. Те не ни нападаха, затова реших, че са получили указания само да ни следят. — Бръчките около устата му станаха по-дълбоки. — Моята нехайност едва не ни уби.

— Двама мъже. Двама хакери. И единият кашля? — Паметта й се пробуди. Тя се облегна на хладната кожена седалка, като се мъчеше да улови картината, която изникваше в съзнанието й… миналия петък… — Питам се дали не са момчетата от заложната къща.

— Каква заложна къща?

— Когато отидох да оставя диамантения си пръстен, там се мотаеха две млади момчета. Не ги видях добре — бяха с накачулени с шапки и шалове — но единият кашляше. Собственикът спомена, че са хакери. Ужасих се, а той се поправи и уточни, че просто били компютърни маниаци. — Тогава Бренди разговаряше по телефона с Ким и не обърна особено внимание какво става в магазина, но поне това си го спомняше. — Той изглеждаше притеснен и аз го попитах всичко наред ли е.