Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Доколкото ми е известно, Луси не разбра нищо за кънкьорките, но Сади разбра. Защото Сади имаше канали за информация, които са недостъпни за една домоседка. Когато се върнахме с Шефа и северните нимфи бяха вече само един мил спомен, едно меко, сладко петно в душата като натъртеното място на диня, Сади вдигна адска олелия. След завръщането ни сутринта, докато стоях в приемната и бъбрех с младата секретарка, която ми съобщаваше последните клюки, от кабинета на Шефа долетя шум. Чу се някакво хлопване, като че някой удари с книга по масата, а после глас, Садиният глас.
— Какво става? — попитах аз секретарката.
— Първо вие кажете какво е ставало в Чикаго.
— О — възкликнах наивно, — значи, това било.
— О — възкликна подигравателно тя, — точно това.
Аз се оттеглих в моята стаичка, чиято врата водеше към приемната. Още не бях успял да затворя вратата, когато от кабинета на Шефа излетя Сади — по същия начин, както навярно са изскачали от клетката в дъното на арената онези огромни котки, за да се хвърлят към мъченика за Христовата вяра. Косата й хвърчеше по всички посоки, а лицето й, бяло като тебешир, приличаше с тези белези от сипаница на нащърбен гипс, на гипсова маска, да речем, на Медуза, която някое дете е използувало като мишена за въздушната си пушка. Но по средата на тази гипсова маска се виждаше явление, което нямаше нищо общо с гипса: очите й, очите, които бяха като двойно бедствие, като черен взрив, като пожар. Тя се носеше с пълна пара — аха, аха да се пръсне — и дори можеше да се чуе как полата й се цепи по шевовете.
Но ето че тя ме забеляза и без да забавя ход, свърна в моята стая и хлопна вратата след себе си.
— Гад! — изрече тя задъхана, пронизвайки ме с поглед.
— Аз не съм виновен — казах.
— Гад! — повтори тя, без да сваля очи от мен. — Ще го убия, кълна се в бога, ще го убия!
— Напразно хабиш нерви — обадих се аз.
— Ще го унищожа, ще го прогоня от щата, кълна се в бога. Гад с гад, да ми изневерява след всичко, което направих за него. Слушай — викна тя и като ме сграбчи за реверите със силните си ръце, разтърси ме. (Имаше ръце като на мъж — ръбати, силни и твърди.) — Слушай…
— Не е нужно да ме душиш — запротестирах сърдито. — И не ща да слушам нищо. И без това зная прекалено много.
Аз не се шегувах. Не исках да слушам нищо. Светът беше пълен с неща, които не желаех да зная.
— Слушай — разтърси ме тя още веднъж, — кой направи човек от този гад? Кой го направи губернатор? Кой го хвана за ръчица, когато беше най-голямата ливада на света, и му създаде кариера? Кой му водеше играта ход след ход, за да не загуби?
— Очевидно очакваш да отговоря: ти.
— Да, и това е самата истина — каза тя. — А той да ми изневерява и…
— Не — възразих, като се мъчех да освободя реверите си от клещите й, — той изневерява на Луси, а ти ще трябва да приложиш някаква друга аритметика, за да прецениш какво представлява това спрямо теб. Не зная само в такива случаи до умножение ли се прибягва или до делене.
— Луси! — изстреля тя и изкриви уста. — Луси е глупачка. Ако тя бе успяла да му наложи собствените си разбирания, сега той щеше да пасе свинете в Мейсън и той го знае много добре. Знае какво щеше да направи от него. Ако я беше послушал. Луси имаше възможности, но… — Сади се спря да си поеме дъх, ала беше ясно какви думи горят мозъка й, докато вдишваше тежко.
— Доколкото схващам, според теб Луси е вече едва ли не аут.
— Луси… — подзе тя и млъкна, но тонът й изразяваше всичко, което имаше да каже за Луси: провинциалистка, учила в загубен баптистки колеж, където вярваха в бога, преподавала на сламенокосите сополанковци в Мейсънското училище, омъжила се за Уили Старк, родила му дете и проиграла възможностите си. После Сади добави тихо и сухо, с мрачен вид: — След време той ще я натири, кучият му син.
— Ти знаеш най-добре — казах само защото не можех да устоя пред логиката на този извод, но още неизрекъл думите, и тя ме цапардоса. Което човек си заслужава, щом започне да се меси в чужди работи — обществени или лични.
— Сбъркала си адреса — рекох, като потрих бузата си и отстъпих от огъня, готов да пламне всеки миг. — Аз не съм героят на тази пиеска.