Да започнем отначало

Двама фалшиви лицемери, без капчица любов между тях?

— Ами, да, изглеждат страхотно — повтарям нарочно любимата му дума аз. Не искам да го обидя като, кажа какво мисля за приятеля му, но се чудя: такава ли иска да бъде и нашата връзка?

— Е, докъде бяхме стигнали? — усмихва се той, докато сядаме и взема менюто.

Ами, ти беше стигнал до твоя айфон, а аз взех решение да не позволявам това да ме разстройва, но вместо това казвам:

— Моят дядо организира вечер с покер и се чудя дали искаш да дойдеш. Ще ми бъде приятно да те запозная с него…

— Ммм, добре — кима той, без да слуша, защото се фокусира върху менюто. — Какво ще кажеш да започнем със скариди?

Млъквам, защото осъзнавам, че не е чул нито дума от онова, което казах.

— Звучи вкусно — отговарям безразлично. Той ме поглежда, забелязва изражението ми и лицето му се изкривява в гримаса, която трябва да изразява извинение.

— Извинявай, разсеях се. Просто защото храната тук е удивителна.

— Да, всичко е наред. Не беше важно.

— Разбира се, че е било — протестира, слага ръка върху моята и я стиска. — Всичко, което казваш ти, е важно.

— Добре, говорих ти за дядо ми. Иска да те покани на една от неговите вечери за покер — не този петък, а следващия.

— О, с удоволствие, обичам покер! Това е моята игра! — той е ентусиазиран.

— Сигурен ли си, че можеш да дойдеш?

— Само се опитай да ме спреш — усмихва се, а аз чувствам вълна от щастие. За мен наистина е важно Себ и дядо да се харесат и този път мисля, че ще си допаднат. Просто знам.

Все още се чувствам щастлива, когато сервитьорът се появява, за да вземе поръчката ни.

— Бихте ли искали да ви кажа специалитетите? — пита той.

Себ изглежда развълнуван.

— Разбира се! — усмивката му сякаш иска да ми кажа „Е, не е ли страхотно?“ докато аз слушам с тревога как сервитьорът изрежда списъка е блюда, всяко от което звучи по-люто и по-пикантно от предишното.

— Правите ли хапки от скариди? — питам с надежда, когато изброяването свършва.

Той видимо свива презрително устни.

— Не, не правим хапки от скариди. — Сигурна съм, че нарочно натъртва думите с ирония.

— Не сме в китайския ресторант до вас — смее се Себ и аз чувствам, че ме залива червенина.

— Знам, просто…

— Не се тревожи, ще поръчаме достатъчно — усмихва ми се той. — Няма да останеш гладна. — И започва експертно да диктува дългия списък с поръчката: пържени на тиган кнедли с чили олио, говеждо на скара, пиле Кунг Пао, люти нудълси по Сечуански…

При всяко следващо блюдо чувствам как стомахът ми се свива и гърчи. Господи, това е цял тон храна!

Накрая млъква и ме поглежда.

— Какво ще кажеш, Тес? Нещо специално? Поръчах най-любимите си блюда, за да ги споделя с теб.