Да започнем отначало

22.

Петнайсет минути по-късно пътуваме със спортната му кола, която току-що е взел от гаража.

— Имах малък инцидент, счупих страничното си огледало — обяснява ми той, докато летим по улиците на Лондон. Въпреки леденостуденото време е свалил гюрука и е пуснал парното до дупка, а аз съм се сгушила на затоплената кожена седалка, чувствайки цялата топлина и уют, докато той ловко маневрира в трафика, а по радиото свири някаква клубна музика.

Хвърлям му един прикрит поглед. Сакото върху широките му рамене е от кашмир, най-мекият и фин кашмир, който може да се купи само от някой скъп магазин в Найтсбридж41, а не конфекцията в Гап. Тенът му е спортен и челюстта има онзи силен квадратен контур, за който мъжете-лидери са готови да убият. Усещайки, че го наблюдавам, поглежда към мен, устата му се извива в усмивка и открива перфектните му бели зъби.

— Е, какво мислиш за тази кола?

— Хубава е — кимам.

— Не изглеждаш много впечатлена — шегува се той, но долавям известно разочарование, че не припаднах, като я видях. Когато се срещахме първия път, не си спомням да се е хвалил с тази кола, но тогава може би не съм забелязала. Странно, колко често човек не забелязва разни неща първия път, нали?

— Е, къде отиваме? — питам, за да сменя темата. Прехвърлям наум списъка с ресторанти, в които бяхме ходили преди. Боже, надявам се да е онзи — италианският в Сохо. Наистина ми се яде огромна чиния с паста.

— В един от моите любими ресторанти — той завива в една калдъръмена, покрита с обли камъни уличка.

— Чакай, чакай, това ми изглежда познато…

Спира пред голяма, облицована със стъклени панели сграда, и един портиер тича да ни посрещне и да паркира колата.

Мала. Един от най-прочутите ресторанти в Лондон, известен с пикантната си храна, награждаван много пъти с високи отличия.

— Това изглежда страхотно — казвам, но сърцето ми потъва рязко надолу. Сега си спомням. Били сме тук и първия път, и тогава беше истинска катастрофа, тъй като не можах да ям нищо. Не защото съм глезла или злояда, просто не понасям пикантна храна. Стомахът ми не я приема.

За част от секунда обмислям дали да не предложа друг ресторант. Не мога. Даден ми е втори шанс по някаква причина: този път трябва да го използвам правилно.

— Храната е фантастична! — продължава Себ. — Обичаш ли пикантна храна?

— Обожавам я! — отговарям, изпълнена с ентусиазъм.

Просто ще ям само ориза. Или ще приложа онзи номер, който моделите използват, да въртят храната из чинията си, преструвайки се, че ядат. Едно нещо ми е безпределно ясно — този път няма да оплескам нещата.

— Страхотно! Сигурен съм, че тук ще ти хареса!

Влизаме през стъклените врати в полутъмно фоайе, все едно пред нас са дълбоките води на река Стикс. Защо скъпите ресторанти и хотели винаги са толкова тъмни? Сигурно могат да си позволят повече крушки! Но се сещам, че някъде четох, че приглушената светлина била по-изтънчена.