Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
Каза си, че е очарователна, макар и по доста забавен начин. Ако беше малко по-зряла и по-висока, а и не с такава ужасно червена коса, сигурно би му се сторили привлекателна. Каква прищявка на съдбата я бе оплела в тази история? С този неин момичешки вид човек не можеше да я възприема сериозно.
— Ти ли си Каран? — попита Лиан недоверчиво.
Тя се взря за миг в лицето му. Само няколко думи, а магията на гласа му подейства. Изви очи към тавана.
— И сега какво да го правя? — Говореше меко и ниско, с снизхождението в гласа й го смути. — Ако това е откликът на молбата ми за помощ, нямаше нужда да си губя времето…
Засмя се кратко. Много седмици на бягство, гонитба, сънища и кошмари я бяха променили в по-жилава Каран от онази, която плашливо се вмъкна във Физ Горго. Беше преуморена, но все пак не бе загубила докрай чувството си за хумор.
Лиан се почувства уязвен от неблагодарността и присмеха й.
— Наистина ли си Каран? Очаквах… предполагах, че си по-голяма.
Усмивката й се стопи. Тя също го погледна с обида — човекът, от когото се възхищаваше, се отнасяше към нея несериозно.
— На двадесет и четири съм. — Каза го, сякаш се оправдаваше, и незабавно съжали за това.
— Срещали ли сме се?
— Е, не сме се запознавали.
Не че се надяваше, че Лиан я е запомнил сред хилядите си слушатели, но мъничко се натъжи.
— Ами… аз дойдох да те отведа в Туркад…
Каран се слиса. Той се надигна и все едно някой заби клин в хълбока му — щеше да падне, ако тя не го бе подпряла с рамо. Презрението тутакси изчезна от лицето й — виждаше, че Лиан е по-зле и от нея. Дали не плещеше глупости от болка?
Той изведнъж посивя като пергамент и притисна длан към ребрата си. Каран се олюля под тежестта му и го побутна да седне.
— Я пак да погледна какво ти е…
Разгърна одеялото и с върховете на пръстите си махна няколко остри камъчета, набили се в кожата.
— Имаш счупени ребра. Ще се опитам да ги наместя, но ще трябва да стискаш зъби — не съм лечителка.
Наистина беше болезнено. После Каран почисти раната от нишките плат, пясъка и мръсотията. Лиан се се присвиваше при всяко докосване и накрая съчувствието й взе да отстъпва пред досадата. Навън съвсем притъмня. Тя затвори плътно вратата и я заклини, след това събра клоните в огъня накуп. Напълни две канчета от малкото почерняло котле и подаде едното на Лиан.
— Супата поне е гореща, ако не друго.
Седна и се загледа в него — с мъничко съжаление и присмех, но и гузна, че волю-неволю го бе придърпала да сподели тегобите й.
Колкото и да бе прегладнял, той се вторачи придирчиво в зеленикавото вариво с мътни мазни петна по повърхността. Още първата предпазлива глътка потвърди подозренията му. Супата като че ли се състоеше от сушен грах, гранясала мас и нагарчащи билка.
— Чудесна е! — промърмори Лиан, докато се мъчеше да не повърне.
Все пак беше вярно, че е гореща, а другото не го интересуваше в момента.
— Само това ми остана — промърмори Каран.
Той посочи раницата си.
— Донесох храна за из път.
Погледът й отново издаде колко нелепи са думите му според нея. Той най-сетне си припомни какво го бе довело тук.
— Долу в клисурата има уелми. Видях ги малко преди да започне бурята.
— Знам. Вече ги усещам, щом ме доближат. Няма да се качат тук през нощта, пътеката е заледена. Аз обаче трябва да се махна преди разсъмване. Но къде да отида? — Тя се извърна, за да не проличи колко е разколебана. — А и умът ми не побира какво да правя с тебе. — Изведнъж се озъби. — Какво умееш?
Той се смути. Срещата им изобщо не потръгна, както я бе рисувало въображението му.
— Познавам добре Преданията — изтърси глупаво.
Каран се разкикоти. В гласа му имаше магия въпреки празнодумството и само като напрягаше волята си, можеше да й устои.
— И какво ще правиш, когато ни нападнат уелмите? — отново прихна тя. — Ще ги залъжеш с някое сказание ли?
Лиан се поизпъчи и заговори по-самонадеяно, отколкото се чувстваше.
— Сега не е толкова опасно за тебе. — Говореше й като на дете. — Ще те преведа през прохода до Банадор, а оттам ще отидем при Магистъра.
Зелените й очи се присвиха неприветливо. Дали само се правеше на глупак, или главата му наистина беше чак толкова куха? Всякаква топлота изчезна от гласа й.
— Няма да ходя в Туркад. Уелмите бездруго са между нас и прохода. Как мислиш, че можем да стигнем дотам?
А може би той знаеше път, който тя още не бе научила? Тутакси обаче се прости с напразната надежда.
— Ами на юг през планините, после на изток…
— Бродил ли си и преди по тези стръмнини?
— Не съм се качвал толкова нависоко, но…