Изповядвам

Залата в Двореца на музиката беше пълна, а тишината – плътна. С труд се добрахме до двете празни места в партера, почти по средата.

– Здравей.

– Здравей – отвърна Адриа стеснително, като сядаше до красивото момиче, което го гледаше усмихнато.

– Адриа? Адриа Незнамкойси?

Тогава те познах. Нямаше ги плитките и ти изглеждаше като истинска жена.

– Сара Волтес-Епстейн!... – отвърнах изненадан. – Тук ли си?

– Къде мислиш, че съм?

– Не, искам да кажа...

– Да – каза през смях и сложи ръката си върху моята така безгрижно, че ме прониза смъртоносен електрически заряд. – Сега живея в Барселона.

– Виж – казах, като погледнах към нея и към него: – Бернат, мой приятел. Сара.

Бернат и Сара си кимнаха вежливо.

– Каква диващина, а, това с афиша... – каза Адриа с онази своя изключителна способност да изтърси нещо нелепо. Сара направи неясен жест и се загледа в програмата. Без да вдига поглед:

– Как мина твоят концерт?

– Онзи в Париж ли? – Малко засрамен: – Доб­ре. Нормално.

– Продължаваш ли да четеш?

– Да. А ти продължаваш ли да рисуваш?

– Да. Ще правя изложба.

– Къде?

– В черквата... – Усмихна се. – Не, не. Не искам да идваш.

Не знам дали го каза сериозно, или на шега. Адриа беше толкова напрегнат, че не смееше да я погледне в лицето. Само се усмихна плахо. Светлините взеха да гаснат, хората се приготвиха да ръкопляскат, маестро Толдра излезе на сцената и се чуха стъпките на Бернат, който идваше от другия край на апартамента. Тогава Шениа остави компютъра на пауза и стана от стола. Престори се, че гледа гръбчетата на книгите, а когато Бернат влезе, се престори на отегчена.