Вестителят на бурята
- Автор: Форд Ричард
- Серия: Стийлхейвън #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вестителят на бурята». Краткое содержание книги:
Високата жена им хвърли презрителен поглед, но по-дребната ѝ пухкава приятелка бе забелязала Раг.
— О, виж ти? — каза тя и усмивката изду бузите ѝ като шкембе на пияница. — Колко мило. Каква красива рокля. Къде отиваш с татко си, миличка?
Раг се втренчи в нея. Жената твърдеше, че ужасното нещо, което носеше, е „красиво“, и това я обърка. Ако отвореше уста и заговореше като улично хлапе, всичко щеше да пропадне, затова само продължи да гледа тъпо.
— Опасявам се, че дъщеря ми не е добре с ума — каза Крупс и бързо я хвана за ръката. — Не е на себе си, откакто майка ѝ се спомина. С чичо ѝ…
— Каква ужасна трагедия! — Дебелата жена се наведе и прокара ръка през косата на Раг — слава на боговете, че беше сресана. Огромните гърди на жената едва не изпаднаха от роклята и Раг извърна глава с отвращение.
Високата пристъпи напред и сведе дългия си нос.
— Да, ужасна трагедия. Как казахте, че се казвате?
— Не сме казали — отвърна Крупс с усмивка.
Тя се вгледа в него с очакване.
Крупс изглеждаше затруднен. Въпреки чевръстия си език сега не знаеше какво да отвърне. Жената обаче беше опърничава: кажеше ли ѝ грешно име, щеше да извика Зелените куртки.
С периферното си зрение Раг видя, че Стераджлио посяга към нещо в ръкава на жакета си и в ръката му бавно се появи сребърно острие.
— Е, как се казвате…? — настояваше жената със сериозен тон. Нямаше да отстъпи, докато не изясни това. Дебелата ѝ приятелка спря да гали косата на Раг и се обърна подозрително към мъжете.
Стераджлио пристъпи напред.
— Майната ви, дърти глупачки! — изкрещя Раг с цяло гърло.
После се втурна покрай тях, блъсна се в Стераджлио и го избута към портата. В този миг всички се раздвижиха. Стераджлио тръгна напред, а Крупс забърза след него по лъскавите павета. Когато най-сетне се добраха до портата, тя още беше отворена и те забавиха крачка. Крупс се усмихна на Уесли и на другите двама от Зелените куртки.
— Това можеше да свърши зле — каза той ведро, когато поеха към къщата си.
Раг бе напълно съгласна с него и хвърли поглед към Стераджлио, който беше скрил ножа. Можеше да свърши адски зле.
Двадесет и четири
Каира чака три дни в стаята. Бяха ѝ казали, че ще се свържат с нея, но първата нощ не дойде никой, втората — също. Собственикът на Понито и цигулката явно нямаше против престоя ѝ тук, носеше ѝ храна и не питаше нищо. А тя чакаше.
Междувременно се опитваше да поддържа във форма тялото и ума си, като използваше оскъдната обстановка. На леглото и гредите на тавана упражняваше мускулите си: петдесет набирания, сто лицеви опори и двеста коремни преси. Вдигна дървената маса на гръб и кляка с нея, докато бедрата ѝ не пламнаха. После започна разтягане, хващаше глезените си и се навеждаше така, че челото ѝ да докосне коленете, след това опираше длани в пода, а накрая изпъваше ръце зад тила си, за да достигнат другото рамо.
Нуждата да се поддържа силна и гъвкава не беше безсмислена. Тази задача щеше да е трудна и Каира нямаше представа какви умения ще ѝ потрябват.
Молеше се, за да изостри ума си. Ворена щеше да се грижи за нея, ако тя остане решителна и целеустремена. Нищо не биваше да я разсейва, нищо не биваше да се изпречва на пътя ѝ. Но не беше лесно да се съсредоточи на такова чуждо място и без присъствието на сестрите си. Щитоноските бяха орден, в който всички действаха като един, а без тях Каира трудно намираше силата, нужна за предстоящата задача.
Но обещанието беше дадено. Това беше нейното наказание за загубата на контрол. Каира щеше да изпълни мисията си, да изпълни дълга си и нищо нямаше да я спре.
На третия ден на вратата се почука.
Тя я открехна и се вгледа в мрака, очакваше да види човека за свръзка. Първо видя само тъмнина, но щом очите ѝ свикнаха със светлинката на едничката свещ на стената, забеляза някаква фигура.
— Ще ме поканиш ли вътре? — попита глас. Глас на млада жена. Това може би трябваше да ѝ подейства успокояващо, но тя беше обучавала много млади момичета, които бяха изключително опасни.
Все пак отстъпи назад и отвори вратата пред непознатата. Мускулите ѝ бяха напрегнати и готови за атака.
Момичето влезе. Беше слабичко и носеше наметало, което го скриваше цялото. Свали качулката и се усмихна.
— Как си? — попита сговорчиво, сякаш бяха стари приятелки и това бе в реда на нещата. Сякаш целият свят на Каира не се беше срутил около нея и тя не бе изпаднала в немилост, принудена да напусне дома си и да изпълни задача, за която не беше съвсем подготвена.
— Коя си ти? — попита Каира, не беше в настроение за любезности.