Вестителят на бурята

Каира стисна зъби при тази мисъл. Никога не би позволила да бъде омърсена. Въпреки всичко още беше щитоноска, още бе избрана сестра на Ворена, ярък пламък в мрака, маяк за изгубените. Колкото и дълбоко да навлизаше сред тинята, никога нямаше да забрави това.

— Стигнахме — каза Лютиче.

Намираха се северно от оживения пазар за месо, от чиято воня на Каира ѝ се догади. Лютиче я поведе по уличка между две високи каменни сгради. Двама мъже чакаха на върха на стълбище. Кимнаха на Лютиче и огледаха Каира с подозрение и леко развеселени. В подножието на стълбите Лютиче отвори една прогнила врата и влезе в усойна изба.

Миризмата на влага връхлетя Каира и тя спря, за да изчака очите ѝ да свикнат с мрака. Успя да различи мъж, който седеше до маса с гръб към тях. До него имаше бутилка вино и бокал.

Лютиче и Каира зачакаха, докато той се угощаваше с месо и хляб и отпиваше от бокала.

Каира усещаше, че в тъмните ъгли на избата има още хора, които наблюдават и чакат. Беше нащрек, всеки мускул бе напрегнат до крайност, готова да удари при първия признак на опасност. Глас в главата ѝ пищеше, че нещо не е наред и се излага на ненужен риск, но тя потисна желанието да побегне.

Трябваше да мине през това, иначе нямаше да изпълни мисията си.

Най-сетне мъжът приключи с яденето, допи виното и избърса уста с парче плат. Облегна се в стола, като дишаше тежко, а после се обърна към двете жени.

— О, Лютиче — изпъшка той. — Винаги е удоволствие да те видя, скъпа. Кого си ни довела?

— Палиен, може ли да ти представя Каира? Бивша наемница, сега нещастно ненаета.

— О, да — Палиен се изправи и огледа оценяващо Каира. Беше слаб, въпреки очевидния си апетит, с гъста черна коса и огромни, извити около горната му устна мустаци. Очите му бяха малки, тъмни и със смущаващ поглед. — Много сме чували за теб. Определено изглеждаш подходяща.

Палиен прокара палец и показалец по мустаците си. Каира почти очакваше той да се приближи и да изпробва колко са стегнати бедрата ѝ, сякаш беше кобила за продан.

— Мислиш ли, че можем да я използваме? — попита Лютиче. Каира мразеше да говорят за нея така, но ѝ бе казано да мълчи. При тези обстоятелства вероятно това беше най-умното.

Палиен завъртя глава.

— Сигурно. Но има само един начин да разберем.

Изведнъж Каира усети присъствие до себе си. Не бе нужно да обръща глава, за да разбере, че е мъж… едър мъж. Беше се приближил, без да го усети — добра работа. Може би беше опасен. А когато той вдигна ръка и замахна с малка брадвичка, тя осъзна, че няма никакво „може би“.

Каира се наклони назад и брадвата профуча точно пред носа ѝ. Едва успя да се изправи и да се отдръпне отново, когато той замахна пак — този път към рамото, а накрая — към корема. Тя избегна ударите с три мълниеносни стъпки.

Той наистина беше огромен, с грозно, загрозено още повече от гримаса лице. Носът му беше чупен, а зъбите — избити, което означаваше, че доста се е бил по улиците.