Падение и подем

Когато се събудих, вече беше късен следобед. Повечето ми спътници все още шумно хъркаха. Женя навиваше празния ръкав на Адрик и го прикрепяше с карфици.

Забелязах Мал да се спуска по пътеката, която се виеше по гърлото на кратера, нарамил пълна торба с яребици.

– Реших, че може да пренощуваме тук – каза – и да напалим огън. Ще тръгнем към Два Столба утре сутринта.

– Хубаво – отвърнах, макар че нямах търпение час по-скоро да потеглим.

Той явно го усети.

– Адрик има нужда от почивка – продължи. – Както и всички ние. Боя се, че ако я караме все така, някой ще се пречупи.

Кимнах. Имаше право. Всички бяхме съкрушени от мъка, уплашени и изморени.

– Ще събера дърва за огъня.

Той докосна ръката ми.

– Алина...

– Няма да се бавя. – Промъкнах се покрай него. Не ми се говореше. Не ми трябваха утешителни думи. Исках жар-птица. Исках да превърна болката си в гняв и да го стоваря върху Тъмнейший.

Тръгнах към гората, която заобикаляше рудника от всички страни. Тук, толкова далеч на юг, дърветата бяха различни – по-високи и по-нарядко, с червена пореста кора. Вече се връщах към рудника, нарамила сноп сухи клони, когато ме обзе зловещо чувство, че някой ме наблюдава. Заковах се на място, косъмчетата по тила ми настръхнаха.

Взрях се в окъпаните от слънце стволове на дърветата в очакване. Тишината беше гъста, сякаш и най-дребните твари сдържаха дъха си. Тогава го чух: меко шумолене. Отметнах рязко глава към короните на дърветата, откъдето идваше шумът. Проследих с поглед едва доловимо движение, безшумен мах на сенчести криле.

Николай клечеше, кацнал в короната на едно дърво, дивият му поглед беше прикован право в мен.

Голите гърди бяха прорязани от черни жили, сякаш мракът се е заселил под кожата му. Навярно беше загубил някъде ботушите си и сега голите му ходила обгръщаха клона с пръсти като закривени нокти на граблива птица.

По ръцете му имаше засъхнала кръв. Около устата – също.

– Николай! – прошушнах.

Той се сепна.

– Николай, почакай...

Но той хвръкна нагоре и тъмните му криле разлюляха клонака, докато си проправяше път към синьото небе.

В гърлото ми се надигна писък и аз го оставих да излезе. Захвърлих наръча клони на земята, притиснах юмрук към устата си и закрещях, докато гърлото ми съвсем не се продра. Вече не можех да се овладея. Някак бях успяла да сдържа сълзите си на „Водния бик“ и в рудника, но сега се свлякох на земята, а писъците ми постепенно преминаха в ридания и безмълвни накъсани издихания. Хлиповете причиняваха болка, сякаш раздираха гърдите ми, но от устните не се откъсваше нито звук. Пред очите ми все бяха съдраните панталони на Николай и ми хрумна глупавата мисъл, че той би бил съкрушен, ако знаеше в какъв вид са дрехите му сега. Изглежда, ни беше проследил по целия път от Чекръка дотук. Дали бе издал на Тъмнейший къде се намираме? И ако не, щеше ли да го направи? Каква част от предишното му аз се беше съхранила в това изтерзано тяло?