![Царицата на Палмира [Златните вериги] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/4/4/caricata-na-palmira-zlatnite-verigi-download.jpg)
Царицата на Палмира [Златните вериги]
- Автор: Даниел Антоан Б.
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Царицата на Палмира [Златните вериги]». Краткое содержание книги:
Максим го погледна.
— Това няма значение. Отдавна съм забравил.
Аврелиан замълча. Знаеше, че това не е вярно. Както единият, така и другият не можеха да забравят този ужасен ден в Рим, когато той беше изгонил Клавдия и заедно с нея приятеля си от всичките битки. Разменените думи се бяха запечатали в сърцата и на двамата, разрушавайки разбирателство, което те бяха смятали за неунищожимо.
Угризенията на Аврелиан се бяха засилили в часовете на самота. За пръв път той беше воювал, без Максим да е до него. Странно, това му беше отнело част от силата. Той пак беше победил, но вече без да чуе смеха и да изпита опиянението, които, когато беше с Максим, придаваха на битките му странната непринуденост на игра.
— Не, ти не си забравил, нито пък аз – прошепна Аврелиан. – Длъжен бях… Трябваше да се разделя с нея. Не можех повече.
Максим го прекъсна, притискайки ръката му към своята в приятелския поздрав на легионерите преди битка.
— Знам го, главен военачалник. Винаги съм го знаел. Ти имаше право… Забрави. Има значение само утрешният ден.
Максим пусна ръката на Аврелиан и посочи реката с особено изражение на лицето.
— Днес мога да ти го кажа. Никога през целия си живот не ме е било толкова страх, колкото през нощта, която предшестваше битката със сарматите. И то за да открием, че повечето бяха жени! – Той спря, преди да добави: – Често съм си мислил, че Клавдия има същата закалка като онези жени воини.
Аврелиан постави въпроса, който изгаряше устните му:
— Как е тя?
— Добре, разбира се. Очакваща посвоему твоя знак, така както аз го чаках. Тя те мрази толкова, колкото те и почита.
— Какво искаш да кажеш?
Максим поклати глава, усмихвайки се.
— Не съм виждал Клавдия повече от година. Бях назначен за префект на лагера в Никополис. Тя отказа да дойде с мен там. Има лоши спомени от Никополис. Аз също станах лош спомен за нея. Доколкото знам, тя е живяла няколко месеца във вашата къща в Сирмиум, обаче от последната пролет е в Рим. Не го ли знаеше?
Да, той отдавна не знаеше нищо за сестра си. Дори се беше зарекъл никога повече да не я вижда. Но това може би вече нямаше смисъл.
Той повдигна раменете си, сякаш искаше да се освободи от някакъв товар.
— Пулиний ми подсказа да я накарам да дойде. Нея, както и Улпия. Според него лудостта на Улпия е намаляла.
— Това е вярно: твоята съпруга има своето място до теб. Улпия винаги ти е била предана и никой друг няма да ти бъде толкова верен. Обаче Пулиний има право и за Клавдия. Време е да й простиш.
Аврелиан замълча. Той дори на Максим не можеше да каже истината. Прошката беше дадена отдавна. Обаче страхът, страхът от Клавдия не беше намалял. И в този страх, пламъкът, който открай време гореше у него.
— Това може да почака още малко – каза той. – Когато всичко бъде уредено.
≈ 23 ≈
ЕМЕСА
Божието присъствие беше светлина.
Лудите, богохулниците си представяха, че слънцето е някакво божество. Невежеството им беше безгранично. Господ, Единственият, Единият, Всевишният беше Бог и Просветление.
Той беше благодат и обещание за рая!
О да, Господ е велик заради рая. Нищо, никоя болка в този недостоен и безинтересен свят не беше непоносима, когато човек носи в себе си обещанието за рая. Възвишеното, великото божие слово за добротата! Смърт, страдание – човек имаше гаранция, че ще бъде обезщетен за всичко.
— За мен, о Всемогъщи Боже, ти запечата обещанието в тялото ми.
Никой не го беше изказал по-добре от Ориген*, този велик мъченик и непорочен раб божи:
„Мразете собствения си живот така, че, мразейки го, да го запазите за вечния живот, така казва Исус Христос, който учи да се мрази с добра и ползотворна омраза.”
[* Ориген е александрийски богослов и тълкувател на Светото писание (185-254). – Б.р.]
Колко е сладко страданието за онзи, който знае! О, колко велико е обещанието за божия рай!
Ама кога ще разберат те? Отецът и Синът не създадоха мъжа и жената, за да се порадват на тази жалка купчина кости и плът! Животните, които обикаляха по света, го скверняха достатъчно със своите боклуци.
Господ не създаде душата, за да я развращават със смешни чувства, мъки и толкова непостоянни увлечения, че един живот траеше толкова, колкото човек да ги смачка и от тях да остане само пепел.
Как някой можеше да вярва, че Господ е създал човека за толкова нищожно нещо? И е измислил жените само за да бъдат така слаби?
Толкова слепи ли бяха всички, та не можеха да различат грандиозния замисъл, който техните крехки тела подслоняваха?
„Не обичайте нито света, нито нещо в него! Онзи, който обича света, не е осенен от Божията любов.”