Царицата на Палмира [Златните вериги]

И навсякъде в краката им, като притиснато около двореца стадо, очертаващо сенчестата мрежа от дворове и улици, лежаха чисто белите къщи. Тук-там оградите, прозорците или балконите с боядисани в синьо и червено врати осейваха пейзажа с цветни точици.

Управителят Шара поклати глава доволно.

— Хубаво място си избрал тук, господарю Нурбел. Отдавна не бях виждал толкова добре Палмира.

— Всепрославения обичаше да стои тук. Когато ни се приискваше да пием, без да ни видят.

— Той ти липсва, нали?

— Минаха вече две години, откак го открих с широко зейнало гърло. Не минава и ден, без да не ме е погледнал, като се събудя.

— Хм.

Шара прокара езика си по венците с почти затворени клепачи.

— Знаеш ли, че понякога се обръщам в някоя стая, защото ми се е сторило, че съм го чул да ме вика?

— Така е, управителю. Той идва да ни напомни, че сме му длъжници.

Нурбел замълча, без да помръдне.

— А аз – въздъхна той накрая – му дължа повече, отколкото ще мога да му върна. Аз, който не успях да го защитя, когато трябваше.

— Знам, че го мислиш, господарю Нурбел. Обаче грешиш. Ти само изпълни волята на Всепрославения и на боговете. Великият Оденат никога не е имал по-верен приятел, нито слуга, от теб.

Вълнението ги принуди да млъкнат.

Шумовете се издигаха на леки вълни. Все същите сутрешни викове: женски и детски. От време на време кучешки лай, лошото настроение на някое магаре или камила. Истинско блаженство. Човек можеше да си помисли, че животът беше само това. Моментът, когато боговете оставяха на хората илюзията, че всяко нещо и всеки дъх са били създадени заради спокойствието на утрешния ден.

Управителят насочи тоягата си на изток, където едно време се разполагаше лагерът на римския легион.

— Отдавна не съм излизал от двореца. Тези покриви там, тези куполи са много красиви, но аз не мога да ги позная.

— Те са на бъдещата резиденция на нашата царица – развесели се Нурбел.

— А! Разбира се. Трябваше да се досетя…

Шара поклати глава, направи неодобрителна физиономия.

— Понеже само ти ще ме чуеш, ще ти кажа, че смятам това за лошо. Не храма на Алат. А новия дворец. Защо Зиновия да не може да остане тук с нас? Нали тук живя нашият Всепрославен?

— Гъркът я убеди в обратното, приятелю Шара. А той може да бъде много убедителен. Повече от теб или мен. Много иска всичко да промени. Погледни тези скелета там долу, отляво на голямата колонада. Това ще бъде новото светилище, където Зиновия ще положи черния камък от своето раждане. Според гърка, старият храм на Ваалшамин вече не е подходящ. Този ще бъде завършен преди началото на лятото. А там, на север, онази купчина греди и дъски е строежът на новия зид. Гъркът купи две хиляди роби, за да го изгради. Той ще обиколи целия град чак до голямата порта. Лонгин уверява, че без него не може. Може и така да е, кой знае?