Царицата на Палмира [Златните вериги]

— Ние ще уведомим тази Зиновия, че посланието и посланика й не са останали без резултат. Рим е по-верен на своите приятели, отколкото изглежда! – възкликна той. – Тя ще се успокои от смъртта на Галиен. За да й помогнем да забрави, ние ще й дадем нейната титла василевса. Всички титли, които пожелае за своя син… Да, това е великолепно. Но не бива да се протака повече, Аврелиан. Казах ти го доста отдавна: искам да съм там, за да се порадвам на твоето величие, преди очите ми да се затворят завинаги. Така ще си отида с мечтата, че за Рим има надежда.

* * *

Дъждът беше престанал. Силен вятър духаше от изток. Отблъсквайки облаците, той набраздяваше повърхността на Дунав. Прозрачната септемврийска светлина отново проблясваше в листака.

— Пулиний има право. Непобедимият Бог Слънце те приветства, главен военачалник – отбеляза Максим малко подигравателно. Той, който не вярваше нито в боговете, нито в демоните.

— Пулиний обича да убеждава – отвърна Аврелиан предпазливо. – Той използва божествените знаци както му е удобно.

— Така е успял да доживее до старост. Обаче той има право и ти го знаеш. Галиен направи непростима грешка.

Те помълчаха малко. Изложили лице под палещото слънце, наблюдаваха една кохорта млади новобранци до реката. Центурионите полагаха огромни усилия, за да ги обучат на най-обикновените маневри.

Преди шест месеца тези мъже бяха варвари. Поражението на техните военачалници ги беше поставило пред прост избор: робството или легионът. Избор, еднакво важен както за мъжете, така и за империята. Привличането на победените варвари в собствените редици вече се оказваше единственият начин за Рим да си набави бойците, които безкрайните войни поглъщаха като Минотавъра.

— Да. Цезар е побъркан и трябва да бъде спрян. Време е.

Гласът на Аврелиан беше сух и решителен. Какъвто го знаеха по бойните полета. Максим се усмихна от щастие. Ръката му стисна сърдечно рамото на неговия приятел.

— Хубаво да се чуят най-после тези думи от устата ти! И тук, по-специално.

Той посочи реката.

— Тук, където е роден Аврелиан от „хиляда и хиляда”!

Полузасмян, Максим започна да тананика песента в чест на победата над сарматите: „Хиляда, и хиляда, и хиляда обезглавихме ние… Никой никога не би могъл да изпие толкова вино, колкото варварска кръв проля Аврелиан!”

Аврелиан го накара да млъкне с приятелско побутване.

— Не се бой, не съм забравил какво стана тук.

— Не можеш да си представиш колко ще се успокоят легионите, когато разберат, че лавровият венец е на главата ти. Виковете им на одобрение ще преминат от единия до другия край на империята, обещавам ти го.

— Още не сме стигнали дотам, Максим. Нищо не е направено. Галиен е също толкова хитър, колкото Пулиний. Полицията и шпионите му се навъртат навсякъде. Необходима е изключителна предпазливост.

Максим сви рамене.

— Най-трудното е свършено: да бъдеш убеден. Това отне толкова години. Странно, аз не се отчайвах.

Аврелиан се поколеба.

— Съжалявам за онова, което ти казах в Рим. Бях ядосан.