Царицата на Палмира [Златните вериги]

Нищо не беше пропуснато. Всеки един трябваше да изложи основателна причина за присъствието си на дадено място. Пристанището, лодките, дори някои храмове бяха претърсени. Беше забранено минаването по големите пътища, водещи към Дафне и Халеб, покрай Оронт, както и по тези към морето и пустинята. В продължение на две нощи никой не успя да влезе или да излезе от града.

За втори път от смъртта на Всепрославения тук нямаше обичайните буйни нощни празненства. Само факлите на палмирските воини осветяваха злокобно тихите улици на града.

Накрая повече от хиляда човека бяха заключени в затвора на крепостта. Сред тях беше обичайната група крадци и измамници, но и търговци от Египет или от Шаракс и най-вече пътници, пристигнали наскоро от Рим. Някои бяха богати граждани, които не криеха обидата си от предлаганите им условия и от това, че ги смесваха с простолюдието, с което те не общуваха дори в обществените клозети.

Оплакванията и заплахите бяха стигнали високо. Дворцовите шамбелани* ги обсъждаха пред Зиновия.

[* Офицер на служба вътре в жилището на владетел. – Б.р.]

Тя беше свила рамене с досада, но все пак беше попитала Нурбел:

— Знаеш ли какво търсиш?

— Ще узная, когато го намеря.

— Намери го бързо тогава. Или ще трябва да се сблъскаме с целия град.

И ето. Откритието сега радваше Нурбел.

На дъното на една изба те стигнаха пред нещо като клетка за мечки с дебели пръчки. Нурбел бутна тясната врата. Вътре Зиновия разпозна нисък силует. Един гол мъж с вериги на краката и ръцете. Той се изтърколи настрани. Чу се дрънченето на метал, ехото от което отекна от влажните стени. Човекът се сви като животно, надавайки странни викове – дрезгави и жални. Пламъците на факлите танцуваха в ужасените му очи.