![Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/4/2/mihrimah-dshcheryata-na-nalozhnicata-velikolepniyat-vek-2-download.jpg)
Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]». Краткое содержание книги:
– Не слушайте нашите приказки, принцесо! – засмя се Хъзър Реис. - Всяко море си има край. Един морски капитан, Колумб се казва, доказал, че и океанът си има край. Завършва при Новия свят. Така че наш дълг е да отворим пред Османската империя портите към Новия свят!
– Защо?
– Защото, което тече оттам, ще направи притежателя му толкова богат, че ме е страх да не затъмни блясъка на Великата Османска империя.
Михримах изведнъж се наежи:
– Какво говориш, Реис Баба! Нима е възможно блясъкът на Великата Османска империя да угасне?
Замечтаното романтично момиче изчезна, на негово място сега се появи владетелката.
– Не съществува вечна светлина, принцесо. Ако искаш да не угасва, трябва да я захранваш с нови източници, да откриваш непокътнати богатства. Ето такива богатства има далеч зад океана. Така е според думите на онези, които са ходили там и са ги виждали, които са се върнали и са го разказвали. Планините на новия континент били от злато, реките му от елмази, горите – от изумруди. Като казвам богатства – това имам предвид. Сега стотици кораби превозват онова злато за най-големия враг на нашия господар – Карл Пети.
– В такъв случай цитираните от вас шестдесет галери ще бъдат построени! – отсече Михримах. – Блясъкът на Османската империя няма да угасне.
Хизър Реис не знаеше какво да й отговори. Само си помисли: „Жалко, защо ли и умът на Любимеца Ибрахим не беше като ума на това девойче!“
Макар че му обяснява цели два дни, не успя да го убеди колко важни са моретата. Дали желанието и молбата на султанската дъщеря сега няма да надделеят над сляпото му упорство?
Отново наведе почтително глава:
– Трябва да знаете, че и да не се направят шестдесетте нови галери, Вие покорихте моряците, слуги на нашия господар. Дали са шестдесет или шест, при всеки поход вие ще увенчавате техните надежди.
Михримах отвърна на комплимента на стария Реис със същата почтителност.
– Хайде да видим – каза тя с нетърпящ възражение тон, също като майка си - как с още шестдесет галери морските пехотинци на нашия господар ще служат на Великата Османска империя!
След което се обърна и повика гувернантката си:
– Ела! Хайде да целунем ръка на нашия капитан и да излизаме на палубата. Още не сме литнали над вълните!
***
Потърси го с поглед веднага щом стъпиха на палубата. Не го видя. Нямаше го. Нещо повече, нямаше и следа от онази предишна припряна суматоха. Моряците, които се катереха и спускаха по такелажите и въжетата, бяха изчезнали.
Сега се долавяше онова ромолящо бълбукане, когато кораб пори водата в морето, и пронизващото слуха свистене на вятъра, когато се блъска в платната и ги издува.
Трескаво изтича към вратичката на десния борд и погледна надолу. Веслата на флагманския кораб се вдигаха в един и същи миг, в един и същи миг се гмуркаха в морето и сред шуртенето на разпенените водни талази отново се вдигаха едновременно.
Михримах изтича на носа. Вятърът грабна шала от главата й и го отнесе. Есма успя да го хване, преди да падне в морето. Този път погледна през перилата на левия борд долу към разпенената от кораба вода. Загледа се в играта на греблата с вълните. Разпери ръце на две страни, сякаш искаше да прегърне порещия откъм носа на кораба вятър. А той подхвана косите й и ги разпиля на четири страни така, сякаш искаше да ги отнесе във вълните.
– Аз летя, Есма! – извика тя. – Виждаш ли, летя над вълните!
Момичето се опита да я отдръпне от перилата.
– Внимавайте, принцесо! – прошепна й на ухото. – Ако искате да го видите отново, гледайте не към морето, а покрай себе си!
НОВИЯТ ДВОРЕЦ
Харемът
Михримах лежеше с отворени очи. Не знаеше защо не я хваща сън. Назад във времето останаха нощите, когато заспиваше още щом се допреше до възглавницата. В главата й пърхаха хиляди мисли, с издути платна преследваше мечтите си.
„Лъжа е!“ – измърмори на себе си. Всъщност много добре знаеше какво пропъжда сънищата й. Не можеше да се отърси от мисълта за него. Въпреки всички усилия, тя не беше заличила в съзнанието си погледа на онзи моряк от кораба на Хъзър Реис, който прикова поглед в очите й.
Лежеше и разглеждаше златните лъскави орнаменти по тавана на стаята.
– И това си е чиста заблуда! – отрони въздишка тя.
Въобще не искаше да забрави пламтящите като жарава очи.
Кой беше всъщност? Как се казваше? Откъде беше?
И накрая – идваше ред на въпроса, който я караше цялата да тръпне от вълнение: „Дали ме харесва?“.
Тогава, преди да напусне кораба, тя незабелязано огледа цялата палуба, но не го видя. Странно, на душата й лежеше тежка мъка. Точно като сега.