Вълка от Уолстрийт

Преди още да й кажа „да“, си задавах въпроса каква преценка може да си състави човек за някой, който се обажда на асистентката си със заръка да използва свръхзвуков презокеански самолет, за да задоволи вилнеещото му пристрастяване към дрогата и очевидното му желание да се самоунищожи, а на нея изобщо да не й мигне окото. Мисълта беше доста разстройваща, та реших да не й отделям много време.

— Да — казах на Джанет, — в стаята съм си. Ти, глупачке, откъде очакваш да ти звънна? От ония, червените кабинки на Пикадили Съркъс ли?

— Еби се в гъза! — отвърна ми тя. — Попитах просто ей така. — После възприе тон на нескрита надежда и попита: — Тая стая по-добра ли е от швейцарската?

— О, да, много по-готина е, сладур. Е, не ми е баш по вкуса, но поне всичко в нея е ново и красиво. Добре си се справила.

Зачаках да чуя отговора й, но такъв не последва. Боже мили! Та тя очакваше да й дам пълно описание на стаята — малкото й удоволствие за положения в чужда полза труд. Ама че досада е и тя! Усмихнах се на телефона и рекох:

— Та, както ти казах, стаята е адски готина. Според мениджъра на хотела била декорирана в типичен британски стил, каквото и да значи тоя шибан израз! Но наистина си я бива, особено леглото. С голямо балдахинено покривало е, с купища син плат. Британците май си падат много по синьото. А и по възглавниците, предполагам, щото в стаята има най-малко хиляда. Целият апартамент всъщност е нафрашкан с британски щуротии. Има една огромна маса със сребърен свещник, сякаш го е избирал Либераче. Стаята на Дани е на отсрещната страна на апартамента, но той в момента вилнее по улиците на Лондон, като в оная песен, „Лондонските върколаци“, нали се сещаш. Та това е. Нищо друго за съобщаване, освен точното ми местоположение, което, сигурен съм, умираш от любопитство също да узнаеш. Така че ще ти го опиша преди даже да си ме попитала: стоя на балкона на стаята и докато разговаряме, гледам към Хайд Парк. Не че се вижда кой знае колко. Има мъгла. Това задоволява ли те?

— Ъ-ъ! — потвърди тя.

— Колко струва стаята, между другото? Не погледнах, докато се регистрирах.

— Девет хиляди лири на вечер, което ще рече около тринайсет хиляди долара. Ама, като те слушам, май си заслужава парите, права ли съм?

Размислих се за една секунда върху въпроса й. И до днес за мен е загадка защо винаги си заръчвах президентския апартамент, независимо от невероятната тарифа. Сигурно защото бях видял Ричард Гиър да го прави в „Хубава жена“, който ми беше един от любимите филми. Но имаше и някаква по-дълбока причина — онова чувство, което изпитвах, щом се приближах до рецепцията на някой суперлуксозен хотел и изричах вълшебните думи: „Казвам се Джордан Белфърт и имам резервация за президентския апартамент.“ Добре де, знам, че го правех, щото бях едно адски несигурно в себе си копеленце, ама какво от това!

— Благодаря, че ми напомнихте обменния курс, госпожице Банкерка на света — отвърнах саркастично. — Почти ми беше излязъл от ума. Както и да е, само за тринайсет хиляди на вечер, шибаната стая си е направо без пари. Макар че всъщност за тия пари трябваше да има и робиня, не мислиш ли?