Вълка от Уолстрийт

Опитах се да отгатна реакцията на Патриша по изражението й, но тя само се усмихна мило. Чаках я да каже нещо, но тя продължи да мълчи. Самото й мълчание сякаш ми казваше: продължавай да говориш!

— А когато станах на седем-осем години, започнаха да ме обземат ужасни пристъпи на паника. И до днес ми идват, само че сега вземам ксанакс да ги потискам. Но ми стига дори да се сетя за тях, че да получа нов пристъп. Ужасно страдание е това, Патриша. Докарва ме до пълна безпомощност. Все едно, че сърцето ти изхвръква от гръдния кош; или че всеки миг от живота ти сам по себе си е една вечност — точно обратното на онова да се чувстваш удобно в собствената си кожа. И ми се струва, че когато за пръв път ме видя, бях точно насред подобен пристъп, с тази разлика, че той бе причинен от два грама кокаин, така че всъщност не трябва да се брои. Помниш ли?

Патриша кимна и мило ми се усмихна. В изражението й нямаше и капка осъдителност. А аз продължих:

— Но и извън това, от малък не съм можел да спра мисълта си да не хвърчи във всички посоки. Тогава ми се появи ужасното безсъние, от което страдам и до днес. Само дето сега е още по-ужасно. Не мигвах по цяла нощ, вслушвах се в дишането на брат ми и го наблюдавах как спи като бебе. Раснахме в тесен апартамент, та се налагаше да имаме обща стая. Обичах го толкова, колкото не можеш да си представиш. Оттогава са ми останали куп най-приятни спомени. А днес двамата вече не си говорим. Поредната жертва на така наречения ми „успех“. Но това е друга история. Иначе изпитвах ужас от нощта, от самото й идване, понеже знаех, че няма да мога да заспя. Стоях буден по цяла нощ, загледан в цифровия будилник на нощното ми шкафче и умножавах минутите по часовете, най-вече за да запълвам времето, но и понеже самият ми мозък ме тласкаше към повтарящи се действия. На шестгодишна възраст вече можех да умножавам четирицифрени числа по-бързо, отколкото ти би го направила с калкулатор. Не ти разправям врели-некипели, Патриша. И сега го мога. Само че тогава приятелчетата ми още не се бяха научили да четат! Но и това не ме утешаваше. Когато дойдеше време за лягане, плачех като пеленаче, толкова се боях от пристъпите на паника. Баща ми идваше в стаята ми, лягаше до мен и се мъчеше да ме успокои. Майка ми също. Но и двамата ходеха на работа, та не можеха да прекарват по цели нощи над главата ми. Така че от един момент нататък оставах сам с мислите си. С течение на годините пристъпите намаляха значително, но така и не спряха съвсем. И днес, щом положа глава на възглавницата, усещам появата на неукротимо безсъние — едно истински ужасно безсъние. Цял живот се мъча да запълня някаква не запълваща се дупка, Патриша. И колкото повече се блъскам, толкова по-голяма става тя. Толкова време съм посветил…