Вълка от Уолстрийт

И все пак предпочитах да не засягаме тая тема кой знае колко, затова пак подхванах приказката за гърба ми… как хроничната болка ме подлудява… какви операции са ми правили, без абсолютно никаква полза… и как заради това започнах да вземам наркотици, като се почне от викодина и се стигне до морфина, и как от тях ми се повдигаше и ме потискаха… поради което започнах да вземам лекарства против повръщане и прозак против повръщането и депресията… но как от лекарствата против повръщане ме заболяваше глава, поради което вземах адвил, който ми ебаваше стомаха, та ми се налагаше да гълтам зантак, от който пък ми се увеличаваха чернодробните ензими. Разказах й и как прозакът хем скапа либидото ми, хем от него ми пресъхваше устата… та се наложи да гълтам салаген за стимулиране на слюнчените жлези и екстракт от кори йохимбе за импотентността… но накрая ги спрях и двете. В крайна сметка, рекох й, все се връщах на куалудите — единственото лекарство, от което, изглежда, болката ми минаваше.

Почти бяхме стигнали до Спийкърс Корнър, когато тъжно казах:

— Боя се, че вече имам истинска зависимост от наркотиците, Патриша, и че дори болките в гърба ми да изчезнат, пак няма да мога да спра да ги вземам. Започват вече да ми се случват продължителни причернявания пред очите, да не помня какво съм правил. И това бая ме плаши, Патриша. Все едно, както си седиш, част от живота ти се изпарява завинаги — пуф! — пред очите ти. Искам да кажа, че изхвърлих всичките куалуди в тоалетната, а сега умирам поне за един. Стигнах дотам, че си правех сметка да наредя на асистентката ми да изпрати шофьора ми дотук на конкорда, та да ми донесе няколко куалуда. За двайсет хапчета ще похарча двайсетина хиляди долара! Можеш ли да си представиш — двайсет хиляди долара! Но и досега не мога да си избия тая мисъл от главата. Та това е положението, Патриша. Наркоман съм си, макар досега да не съм го признал пред никого. Знам, че е истина, както знам и това, че никой от околните, включително и жена ми, не смее да ми постави въпроса ребром. И понеже препитанието им зависи от мен в по-малка или по-голяма степен, те просто ме подпомагат в порока ми. И ме заблуждават. Та това е историята ми. Никак не е приятна. Водя възможно най-дисфункционалния живот на тоя свят. Олицетворение съм на успешния провал. Имам навършени трийсет и една години и карам шейсетата. Колко още ми е писано да остана на тоя свят, един Господ знае. Но обичам жена си. А към дъщеричката си изпитвам чувства, каквито не съм подозирал, че мога да изпитам. И точно тя донякъде ме крепи — Чандлър. За мен тя е всичко. Бях се заклел, че с раждането й ще спра дрогата, ама само съм се самозалъгвал. Съмнявам се, че изобщо ще мога да спра, поне за някакъв по-дълъг срок. И се питам какво ли ще си помисли Чандлър, ако някой ден научи, че татко й е наркоман? Какво ще си помисли, ако татко й попадне в затвора? Какво ли ще си мисли, когато порасне и може да чете всички вестникарски писания за това какви подвизи е извършвал татко й с курвите? Ужас изпитвам от един подобен ден, истина ти казвам, Патриша. Но не се съмнявам, че той все някога ще дойде. И това е адски тъжно, Патриша. Безкрайно тъжно…