Вълка от Уолстрийт

Както и да е, коридорът към офиса на майстор-фалшификатора бе мрачен и плесенясал — строга обстановка, която донякъде ме натъжи. Роланд, естествено, нямаше официално звание от рода на майстор-фалшификатор или нещо от този сорт. Даже бас държа, че надали друг преди мен се е сетил да използва това словосъчетание, за да опише швейцарско доверено лице.

А и самото понятие „доверено лице“ звучеше напълно безвредно, без каквито и да било отрицателни отсенки. От юридическа гледна точка „доверено лице“ е просто едно превзето название за лице, поело правното задължение да се грижи за делата на друго лице, сиреч лице, на което е оказано доверие. В Щатите с тия работи се занимават заможните баспове, които посредством доверени лица управляват наследства или тръстове, създадени за идиотчетата им отрочета. И повечето доверени лица действат в рамките на строги правила, установени от таткото-басп относно сумите, които могат да се харчат и кога да става това. При идеално стечение на обстоятелствата, идиотчетата се докопват до основната част от наследството едва след като пораснат достатъчно, за да могат да схванат факта, че наистина са си идиоти. А това значи, че все пак им остават достатъчно пари, за да изживеят оставащия им баспски живот в типичния за баспите стил.

Роланд Франкс обаче не беше от тоя тип доверени лица. Правилата щях да наложа аз, и то така, че аз да имам полза от тях. Той щеше да отговаря единствено за документната страна на нещата и за внасянето на всички формуляри, които чуждите правителства могат да ми поискат. Задачата му щеше да е да изготви официални на вид документи, обосноваващи необходимостта от прехвърлянето на пари, а така също и от капиталовложения във фирми, които аз щях тайно да контролирам. След което разпределя парите според инструкциите ми в посочените от мен страни.

Отворих вратата на кабинета му и най-сетне го съзрях — моя бъдещ майстор-фалшификатор. Нямаше приемна, направо се влизаше в стилно обзаведения кабинет с ламперия от махагон и дебел виненочервен мокет. Стоеше опрян на ръба на голямото си дъбово бюро, покрито с безброй книжа… и представляваше истинска швейцарска каца със сланина! На ръст беше не по-висок от мен, но имаше огромно шкембе и палава усмивка, която сякаш обявяваше: „По цял ден се чудя как да измамя разни правителства по цял свят.“

Непосредствено зад гърба му имаше орехова етажерка от пода до самия таван, някъде около четири метра. Пълна беше със стотици подвързани в кожа томове — еднакви по размер, дебелина и цвят — тъмнокафяв. Но всеки том имаше свое си заглавие, изписано отстрани със златни букви. Бях виждал подобни томове и в САЩ — официалната фирмена регистрация, която ти се връчва, когато създадеш нова корпорация. Всеки такъв том съдържа фирмения устав, непопълнени свидетелства за издадени акции, фирмения печат и прочее. Опряна на етажерката бе старовремска библиотечна стълба на колелца.