Годината на Кобрата [bg]

Излязох от дома си и забързах през сенчести пътища, покрай позлатени имения и огромни вили, после в града през величествената Тюркоазна порта. Спомням си врявата, прахоляка и миризмата. Такава противоположност на спокойствието на моя дом. Минахме покрай храмове и дворци, блеснали от злато, сребро, кехлибар и лапис лазули, по широки улици, украсени с ръмжащи лъвове с човешки глави от черен гранит, които се взираха в изсечените от розово дърво сфинксове на отсрещната страна. Стигнахме Великото пристанище при Нил и неговите колони, украсени с изображения на подвизите на предишните фараони и победите им над народите на Деветте лъка. Наложи се да изчакаме бойна баржа. Собек отказваше да говори с мен, раздаваше заповеди и ревеше на хората да сторят път за офицерите на фараона. Най-накрая в пристанището се плъзна кораб със знамето на Хор и се качихме на борда. Нил бе все още пълноводен, течението бе силно и гребците трябваше да се борят с него, докато съгледвачите ни на носа надуваха рогове с всичка сила и предупреждаваха другите съдове да се отдръпнат. Не изпитвахме никакво уважение към хората. Една погребална баржа пренасяше украсен ковчег, придружаван от скърбящи и певци: на тях също бе заповядано да ни пропуснат.

Спуснахме се като стрели към владението на Озирис, огромното пристанище на Града на мъртвите с надвисналите статуи на боговете: Озирис с човешко лице и Анубис с кучешка глава. Чакаха ни още меджаи, придружавани от знаменосец със знаме с изрисуван ширококрил лешояд. Изтичахме през Града на мъртвите, по тесни пътеки и дълги смрадливи улици, където боклукът бе струпан на високи купчини, голи деца ровеха с пръсти сухи изпражнения за огнищата у дома. Вонята на гниеща растителност се надпреварваше с всепроникващата миризма на работилниците за мъртъвци, къщите за балсамиране, където Хората на гробниците правеха печеливш бизнес с изкормването на трупове, почистването им в естествена сода и напълването на труповете с най-различни продукти — от смрадливи черни парцали до скъпи мазила и благовонни масла. Продавачи на ковчези, майстори, скулптори и дърводелци гръмогласно предлагаха услугите си. Опърпани писари се хвалеха, че могат да изпишат всяка буква. Група храмови вестители седяха в един ъгъл и подготвяха кол, на който щеше да бъде набит един грабител на гробове. Виновникът стоеше овързан, разтреперан от ужас в очакване присъдата да бъде изпълнена за назидание на всички, на които някога може да им хрумне да ограбват мъртвите.

Животът в Града на мъртвите бе като водовъртеж около нас. Някой ми бе казал някога, че в Некропола живеят около четирийсет хиляди души, а всеки ден се извършват около две хиляди балсамирания. Нищо чудно, че кръчмите и бирариите печелеха толкова добре, а мръсните смрадливи улици гъмжаха от проститутки от целия свят. Всички се разпръснаха при задаването на меджаите, цели улици се изпразваха за миг пред очите ни. Мъжете лешояди бяха добре известни с умението да си служат с боздуган и меч. Пресякохме огромното Авеню на балсаматорите и през истински лабиринт от канали стигнахме до сърцето на Некропола. Къщите бяха видимо по-бедни; нямаше толкова много деца и товарни животни, а само тъмни сенки по входовете, които се отдръпваха при появата ни. Най-накрая влязохме в Тайнственото убежище — злокобно място, пазарен площад с къщи от всички страни, а в центъра, заобиколена от прашни смокини, се намираше укрепената къща, в която Пентжу бе избрал да се скрие.