Годината на Кобрата [bg]

Седнах на дървената пейка и заплаках за моето златно момче. Мислите идваха и си отиваха. Клепачите ми натежаха и задрямах за по-дълго, отколкото ми се искаше. Когато се събудих, вече се стъмваше. Стреснах се от някакъв звук и се обърнах рязко. На входа на перголата стоеше Мерире, облечен елегантно в бяла роба и венец около врата. Зад него имаше редица тъмни сенки. Забелязах златно-синия немес, кърпите за глава на личната стража на фараона.

— Маху, изглеждаш ми стреснат.

— Тъмно е — отсякох аз, — а и не ми харесва мисълта, че си ми зад гърба.

— Гостите си тръгват. Божествения иска да те види — помаха с пръсти Мерире. — Ела.

Нямах избор. Не ме поведоха към Залата на вечната светлина, а през градината. Мерире притичваше отпред, а пред него — носачи на факли, чиито пламъци пукаха и пращяха в зловещата тъмнина. От двете ми страни вървяха Накту-аа, въоръжени с щитове и назъбени саби. Навлязохме в изоставена и необработвана част от градината и стигнахме до стълбище към подземна пещера. Вероятно някога е било изба, не знам. Наредено ми бе да остана отгоре на стълбището, а Мерире изтича надолу като маймуна. Времето течеше. Стражите се събраха около мен с безмилостни очи и белязани лица. Разпознах един от тях: другар от една кампания преди години. За част от секундата лицето му се отпусна и той ми направи знак с очи да внимавам. Вратата долу се отвори.

— Ела! — нареди някакъв глас.

Стражите ме придружиха надолу и ме избутаха през полуотворената врата. Отсреща се простираше ярко осветена от факли зала с висок таван. Ай и Мерире седяха върху купчина възглавници, облегнати на две наклонени плочи като от погребална зала. На една от тях имаше труп. Косата и брадата бяха изцяло обръснати, но благодарение на наклона на плочата разпознах белязаното лице на наемника, който ни бе водач от Ханаан и който бе изчезнал безследно, когато срещнахме армията на Хоремхеб. В ъглите на плочата горяха факли. На тази ослепителна светлина ужасните рани по гърдите му изглеждаха дори още по-зловещи. Очите, независимо от поставените в тях скарабеи, бяха полуотворени, сякаш ме гледаха, а окървавените му устни бяха готови да прошепнат някаква тайна.