Целувката на змията [bg]

Телефонът й извибрира на металната полица. Хвърли поглед към него и за малко да изпусне книгите. Интересно. Беше Мат. Сърцето й подскочи. Грабна го и се придвижи към по-уединено място. Остави книгите, седна и се приведе, за да се скрие.

— Ало? — прошепна тя.

— Обаждам ти се, за да те държа в течение — каза Мат с лишен от емоция.

— Ами… добре — отговори тя равно.

— Следят те. Ако още се навърташ около онези бездомни деца, ще ги открият и депортират, ако не са граждани на Америка.

— Ще ги депортират? За какво, по дяволите, говориш?

Мат издиша раздразнено в слушалка и тя трябваше леко да отдръпне телефона от ухото си.

— Каза ми, че са чужденци. Помниш ли? Записах си го в бележника.

Страхотно. Сега си говореха и кодирано. „Бележника“ с натъртване или с агресия? Леко напомняне за парчето хартия с името на момичето и слухтящата Ингрид.

Мат продължи.

— Нарече ги, цитирам: „чужди“, затварям кавичките и добави: „Не са запознати с тази култура.“ Записал съм всичко.

— Впечатляващо — каза Ингрид равно.

— Е, шефът прочете бележките ми, защото съм…

Ингрид изчака, но търпението й бързо приключи.

— Какво си?

— Няма значение — каза той. — Просто исках да те предупредя, Ингрид.

Тя щеше да излъже отново и да каже, че елфите са си тръгнали, но тази игра й беше омръзнала. Тропна с крак.

— Добре — каза тя студено.

— Добре — повтори и Мат. Тя не разбра дали е ядосан. Може би малко тъжен. Не, беше равно и скучно „добре“.

И двамата изчакваха другият да затвори, но това отне толкова време, че Ингрид се почувства тъжна, усетила липсата на Мат, и преди да се размекне или да избухне, каза едно кратичко „Сбогом“. Натисна бутона за прекъсване на връзката и се върна обратно към книгите.