Целувката на змията [bg]

Той я изгледа така, сякаш беше побъркана. От селото се чуваха викове и откъслечни крясъци „Вещица!“.

— Вече ми изгубихте достатъчно време! — Джон тръгна бързо през полето. — Сигурно Ан е гладна. Нося й храна, сигурно има нужда и от вода — извика той, затичвайки се. Фрея също се затича след него, колкото сили имаше.

Всички бяха излезли от къщите си и се събираха на площада, където бяха оковали Ан около един дъб, вместо да я държат в килия. Очевидно искаха да направят спектакъл, показвайки тялото й по най-похотливия начин с ръце извити назад, за да изпъкват гърдите й и с вериги около извивките й, за да ги подчертаят още повече. За щастие беше на сянка под дъба. Беше пладне и слънцето жареше. Никой не би забелязал Фрея сред всички излезли навън, тълпата беше истерична и съсредоточена върху Ан.

— Подписала е дяволската книга с кръвта си! — извика някой.

— Тя е белязана! Вижте над устната й!

— Не е това. Обръснали са я! Трябва да е някъде другаде. Покажете ни дяволския знак!

— Покажете знака! — започнаха да крещят хората.

Джон разбута тълпата и помоли един от пазачите до дървото за разрешение да бъде до жена си.

— Нощем танцува с дявола, Джон. Защо ти е? Глупак! — извика млада жена. Сигурно беше Сали Смитърстоун.

Пазачът тържествено поклати глава към Джон. Фрея видя възможност да покаже, че беше на негова страна и си проправи път през разярената тълпа. Когато стигна до пазача, тя му подхвърли монета. Той я погледна с усмивка и позволи на Джон да отиде при жена си.

Джон сложи шапката на Ан на обръснатата й глава и зашепна на ухото й. Тя го дари с болезнена усмивка и допря бузата си до неговата и той сипа вода върху сухите й устни.

— Тази жена! Тя е вещица! — извика мъж от тълпата. По някаква причина Фрея се обърна на подвикването и кожата й настръхна. Обзе я познато чувство. Той сочеше към Фрея, сочеше към нея, не към Ан.

— Какво говориш, господин Лион Гарднър? — отвърна му някой от тълпата.

Мъжът с черен мустак и козя брадичка, с кафява шапка и бяла яка, която се подаваше под наметалото му, пристъпи напред. Очевидно беше по-заможен от останалите около него и мнението му тежеше сред селяните. Всички млъкнаха, когато чуха името му.

— Видях тази жена да пада от небето, когато пристигах с лодката си от остров Уайт. Не можах да я намеря, щом пристигнах тук, но си спомням ясно дрехите й. Трябва да я заведем при магистратите, за да потърсят дяволския знак — той каза това спокойно и пунктуално.

— Вещица! Вещица! Вещица! — крещяха хората и сочеха към Фрея.

Не. Не отново. Защо се беше съгласила доброволно на това? Зави й се свят. Не беше яла или пила нищо, откакто беше пристигнала. Не знаеше колко време беше минало от припадането й в портала. Нямаше и как да разбере. Секунди? Часове? Минути?