Целувката на змията [bg]

Глава петдесета

Белязана от дявола

Пазачите влачеха Ан Баркли от килията й в покрайнините на Феърстоун, ниски бараки в началото на гората, които, съдейки по големината им, наподобяваха дървени клетки. Селските имоти наброяваха дузина зловещи кафеникави къщурки. Една от тях беше с камбанария и кръст. Наоколо имаше пилета, грухтящи прасета, оживление и работещи хора. Те строяха още дървени постройки и вършеха рутинните неща — вземаха вода от кладенеца и я плискаха върху прахта. Мъжете носеха черни широкополи шапки, а жените малки бели шапчици.

Фрея се беше скрила зад един храст, откъдето наблюдаваше как дърпат Ан към селото през полето. Определено беше тя. Джоана съвсем точно я беше описала: високо чело, кръгло лице, тъмни очи, чувствени устни с бенка над тях. Дори дрехите й бяха същите, които майка й описа — сив корсаж върху бяла блуза, черна престилка и кафява пола. Всичките й дрехи бяха изцапани и разкъсани, блузата й беше разпорена и слабото й бледо рамо се показваше. Бялата й шапка падна, докато пазачите я влачеха, и Фрея видя, че главата й е била обръсната.

Тази ужасяваща и перверзна практика се упражняваше от публикуването на „Malleus Maleficarum“ („Чукът на вещиците“), който датираше от 1487 г. и беше преиздаван няколко пъти през 15 в. и 17 в. Книгата беше наръчник за това, как да разпознаеш, разпиташ, обвиниш и осъдиш вещица. Един от начините за разобличаване на предполагаема вещица включваше обръсване на цялото тяло, глава, мишници и гениталии, за да бъде претърсена за „дяволския знак“. Този така наречен знак, следваше да е като трета гърда, през която дяволът изсмуквал човек. Можел да се намира навсякъде по тялото и ако намереха родилен белег, го пробваха и бодяха с игла. Ако пробождането беше болезнено и потечеше кръв, то заподозряната не се считаше за вещица; ако нямаше кръв и болка — беше вещица. Други форми на мъчения се използваха, за да бъдат измъкнати самопризнания.

Босите крака на Ан се тътреха, докато пазачите я водеха към селото. Не можеше да ходи, вероятно защото е била държана в тясна клетка. Най-накрая успя да застане на крака и да запази равновесие. Вдигна високо главата си. Бяха се отдалечили достатъчно, за да може Фрея да прибере падналата й шапка. Щеше да я занесе на Ан в знак на доброжелателство. Щом се наведе, за да я вдигне от тревата, усети зад гърба си нечие присъствие и миг след това грамадна ръка с черни пръсти я сграбчи за китката.

Тя се обърна към непознатия, приклекнал до нея в тревата: мъж с шапка, красиво лице и големи котешки очи в необикновен жълто-кафяв цвят, като на тигър. Имаше широка уста, оформена челюст и кестенява дълга до раменете коса. Носеше широка риза, разкопчана на гърдите. Кожата му беше груба и потъмняла като на работник.

Фрея каза почти приятелско „Здравей!“, но не прочете нищо в очите му и не продължи.

— Какво смятате да правите с шапката на жена ми? — попита той.

Тя въздъхна с облекчение.

— Господин Баркли, искам да помогна. Искам да освободя Ан — и му подаде шапката й. Той я взе и я поднесе към устните си, пое си дъх и тя за момент помисли, че ще избухне в плач. Едва се сдържаше, докато гърдите му потрепнаха и се изправи.