![Тръстиковият път [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/9/3/trstikoviyat-pt-bg-download.jpg)
Тръстиковият път [bg]
- Автор: Бърк Джеймс Лий
- Серия: Дейв Робишо #11
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-295-
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тръстиковият път [bg]». Краткое содержание книги:
Спряла и зяпнала в недоумение. Колата била килната настрани и от дясната страна се крепяла само на джантите. Предната и задната гума били дълбоко срязани.
Час по-късно един негър я карал по черен път през тръстиковите ниви към стара барака с мъртво орехово дърво в двора. Негърът бил с памучна риза, брезентово яке и кожен каскет, вързан за главата му с дълга ивица плат.
— Там ли искате да отидете? — попитал той.
— Да — отговорила Мей. — Може ли да изчакате, докато проверя дали си е у дома?
— Не ми казахте, че отивате при Кали Пату. Тя работи в нощния клуб, госпожо. Отзад, в бараките.
— Ще ви дам още един долар, ако изчакате. И още петдесет цента, ако ме върнете обратно.
— Чух, че Ладрин Терио го гръмнали в престрелка с тукашния полицай. Аз в таквиз работи не се мешам. Гледайте, коминът пуши. Няма от какво да се плашите.
Сетне тя се озовала сама пред бараката и гледала как камионетката на негъра се отдалечава по черния път между тръстиките под огромния сив похлупак на небето.
Кали седяла на ниска табуретка до огнището с чаша кафе в ръката. Не я погледнала.
— Какво искаш от мен? — рекла тя. — Аз нямам кола.
— Само ти ми остана, Кали.
— По шосето минават камиони. Там непрекъснато има хора.
— Изляза ли на шосето, ще ме хванат.
Кали придърпала ръце навътре в ръкавите и се загледала към огъня.
— Тия работи засягат белите хора. Не е редно да се замесват и цветнокожи.
— Къде да отида тогава, а?
— Просто не е редно. Как да ти помогна? Та аз дори нямам работа. И не е по моя вина.
Мей дълго стояла мълчаливо и гледала как светлината на пламъците трепти по извърнатото лице на Кали. Срамувала се от позорния страх, който тегнел над нея и всички хора наоколо.
Накрая излязла и тръгнала по черния път. Чула как вратата на бараката се отворила зад нея.
— Днес следобед или утре сутринта Клъм Чевръстия ще дойде да ме откара в Ню Орлиънс. Къде ти е куфарът?
— Оставих го у дома.
— Трябваше да го вземеш, Мей. Щяха да си помислят, че си заминала.
Цял следобед чакали Клъм, но по черния път не минала нито една кола. Сякаш целият ден минал без изгрев и залез — само ветровита сивота се носела като пушек откъм мочурищата. Но привечер температурата спаднала и изцедила влагата от въздуха, калните локви се покрили с назъбени ледени корички, а по ръба на хоризонта грейнала златисто зеленикава светлина.
Мей и Кали хапнали пред огнището солени бисквити и консервирани кренвирши, после Кали си избърсала ръцете с парцал, наметнала мъжко сако върху пуловера и излязла до нужника. Когато се върнала, лицето и очите й изглеждали като попарени от студения вятър.
— Колата им идва, Мей — рекла тя. — Мили боже, идват.
Мей се обърнала и погледнала през прозореца, после бавно станала от стола и светлината на пламъците се отдръпнала от тялото й, сякаш самият живот я напускал. Затворила очи, притиснала устата си с кърпичка и преглътнала. Челото й се сбръчкало от напрегнати мисли — може би безмълвна молитва или пък скръб и самосъжаление я връхлетели с такава сила, че вече не можела нито да удържи това чувство, нито да се срамува от него.
— Скрий се под леглото — казала тя. — Не излизай, каквото и да чуеш. Всичко започна още когато избягах с Мак. Краят винаги е един и същ.
Опръскана с кал кола се задала по пътя, спряла отпред и двама полицаи слезли на двора. Не се изкачили на верандата да почукат, дори не извикали, само натиснали клаксона, сякаш не искали да се унижават с признанието, че къщата на една мулатка изисква същото уважение, както домът на бял човек.
Мей пригладила червения си костюм и излязла. Кожата на лицето й се стегнала от студа, в ушите й нахлули крясъците на чайки, които кръжали над тръстиките.
— Къде е Кали? — попитал по-високият полицай.
— Замина за Морган Сити с един цветнокож — отвърнала Мей. — Няма да се върне.
— Бихте ли дошли насам? Не се бойте.
— Името ми е Мей Гилъри — казала тя. — По мъж Робишо.
— Знаем, госпожо. Смятаме, че сте видели нещо, но не го разбирате. Искаме да ви обясним какво стана край реката.