Тръстиковият път [bg]

Тя облизала устни, но не казала нищо. Самоуважението й било също тъй мощно, както жаждата за живот. Сърцето й биело бясно и тя дори се изплашила, че вената на шията й може да се пукне.

— Ладрин Терио се опита да убие местния полицай. И го принуди да отвърне на стрелбата. Местният беше. Вие го видяхте, нали? — настоял полицаят. После заговорил съвсем бавно, дебнейки в очите й мига на съгласие. — Местният полицай застреля Ладрин Терио. Това видяхте. Няма съмнение какво се е случило… Нали така?

Тя слязла от мъничката веранда като насън. Сторила го, без да разсъждава, просто прекрачила в зелената светлина, която сякаш се излъчвала от тръстиките към небето.

— Ладрин беше добър човек — казала тя. — Не като брат му. Той се държеше човешки с хората. Вие го убихте.

— Да. Защото той ни принуди… Нали?

— Името ми е Мей Робишо. Момчето ми се би във Виетнам. Съпругът ми се казваше Големия Олдъс Робишо. Никой от нефтените платформи не смее да се закача с Големия Олдъс.

— Ще ви отведем там, където умря Ладрин, и ще обясним всичко. Качвайте се в колата, госпожо.

— Знам какво ще направите. Вече не се страхувам от вас. Моето момче ще ви намери. Тогава ще видите. В миша дупка ще се изпокриете, като видите момчето ми.

— Ама че невежа кучка! — изръмжал полицаят и с един удар я повалил на земята.

Разкопчал дъждобрана и отдолу се показал кобурът. Сложил ръце на кръста си и стиснал зъби, а вятърът развявал полите на дрехата. Постепенно по лицето му се изписало решение и той въздъхнал като човек, който ненавижда своя свят, но е принуден да му служи.